Коментар от Еми Барух:

Наистина - темата за висшия клир като инструмент на Държавна сигурност звучи като някакъв парадоксален афоризъм. Да си едновременно пастир на душите и предател на телата е поведение на шизофренно раздвоени личности, които доброволно или насила са се нагърбили с изпълнението на несъвместими социални роли.

Доброволно или насила? Именно това е първият въпрос, на който трябва да намерим отговор преди френетично да се развикаме “Разпни ги!”. Този въпрос обаче не интересува аудиторията.

Лоши, грешни, гадни, вредни...

Лесно, удобно и политически практично е да заемем “правилната поза” по темата “за досиетата и ченгетата”. Поза, драматично изваяна и категорична - като “работникът и колхозничката” на Вера Мухина: емблематична, плакатно лаконична и натрапчива.

В тази композиция няма място за колебание: сюжетът “досиета и ченгета” не допуска условни наклонения. Любопитство към онова, което се крие зад клишето на историята, няма. Широката публика не прави разлика между хората от Шесто, доносничели за колеги и приятели, и онези от научно-техническото разузнаване, работили за имиджа на България в света на високите технологии. Широката публика не знае например, че военното разузнаване никога не е било в структурите на Държавна сигурност. За широката публика всички, които са имали нещо общо с тези структури, са “ченгета” - т.е. лоши, грешни, гадни, вредни...

Черно-белият прочит на тази част от историята осакатява всеки опит да се разкаже за човешките драми на участниците. Както от едната, така и от другата страна на въображаемата бариера помежду им. Черно-белият прочит на тази част от историята вкарва миналото в сбъркано скроена униформа, която виси във временните съблекални на днешните политически агитки.

Поточната линия на нашето някога

Не защитавам Българската православна църква. Съгласна съм с казаното от Андрей Райчев за нейния морален фалит пред населението. Но смятам за недопустимо да продължаваме да разглеждаме тази или която и да е друга институция като колективно събирателно на клонирани монаси или като анонимен сбор на типови профили, излезли от поточната линия на нашето някога.

Смятам за недопустимо да продължава тиражирането на пропагандно удобни групови характеристики, отнесени към съсловия и професионални гилдии, зад които стоят конкретни хора, конкретни истини и конкретни граждански и политически позиции.

Докато пакетираме по този начин миналото си, никога няма да се доближим до собствената си история. И няма да разберем днешното настояще.