Имаше времена, когато Мюнхенската конференция по сигурността излъчваше сигнали на разбирателство и на надежда. На тази 54-та конференция по сигурността обаче подобно нещо не се случи. "Към пропастта и обратно?" - това беше мотото на форума и то твърде добре описва сегашната ситуация в света. След дискусиите в Мюнхен, продължили три дни, стана ясно, че предстоят нови конфликти. А въпросът дали светът ще се оттласне от пропастта все още няма окончателен отговор.

Конференцията по сигурността за пореден път се доказа като място, на което се назовават, обсъждат и анализират разнообразните рискове, застрашаващи света. Но възможностите на дипломацията вече изглеждат почти изчерпани. Неоспорима е голямата заслуга на ръководителя на конференцията Волфганг Ишингер, който за пореден път успя да събере на едно място най-различни представители на често пъти враждуващи лагери. Само че залата за конференции междувременно е заприличала на арена за изнасяне на конфликтни позиции, които изглеждат непримирими. Къде са белезите на истинското разбирателство, къде са конструктивните опити за намиране на решение по спорни въпроси? Няма ги, подобно нещо не бе забелязано.

Близкият изток и взаимните обвинения

Особено ясно това пролича през последния ден на конференцията (18.02.). Израелският премиер Бенямин Нетаняху, иранският външен министър Мохамад Джавад Зариф и външният министър на Саудитска Арабия Адел ал Джубейр не спряха да се засипват с взаимни обвинения. Това за пореден път ни показа колко безнадеждно е заплетена ситуацията в Близкия изток. Дори Волфганг Ишингер, който като дипломат би трябвало да може да изрази поне предпазлив оптимизъм, в края на форума беше принуден да констатира, че е имало твърде малко конкретни предложения за неутрализирането на многобройните рискови ситуации в света.

Краят на дипломацията, разбирана и като изкуство да се борави с езикови средства, демонстрира например полският премиер Матеуш Моравецки. На журналистически въпрос, свързан с полския закон за Холокоста, Моравецки призна, че и поляци са вършили престъпления по времето на нацистката окупация, за да добави веднага след това следното: "...също както е имало и евреи, и руснаци, и украинци, които са извършвали престъпления. Не са били само германците."

Не дипломацията, а взаимните обвинения доминираха и темата за украинския конфликт. Украинският президент Порошенко представи Москва като източник на всички злини в Европа и настоя Западът да оказва по-силен натиск над Русия. Той се обяви срещу разхлабването на санкциите срещу Москва и за бързото приемане на неговата страна в ЕС и НАТО.

Видимо раздразненият от това руски външен министър Сергей Лавров на свой ред заяви, че Европа се връщала към времето на нацизма. Той нарече американските обвинения за руска намеса в президентските избори "празни приказки" и обяви, че след като Америка имала намерение да развива атомния си арсенал, Русия щяла да намери адекватен отговор.

Американците и дипломацията

Американската делегация пък, с изключение на бившия външен министър Джон Кери, явно смяташе, че има право да демонстрира морално превъзходство. Без следа от самокритичност и без никакъв опит да се прояви разбиране за чужди позиции, американците яростно обвиняваха Русия и Иран и залагаха на груб натиск и военна сила. Европейците неведнъж със съжаление са отбелязвали факта, че за сегашните управляващи във Вашингтон явно дипломацията има твърде ниска стойност. Там явно не разбират, че воденето на разговор от позицията на военното превъзходство не е никакъв диалог, а чист диктат.

И все пак: редом с 30 работни заседания, чиято атмосфера често бе отчайваща, в рамките на Мюнхенската конференция за сигурността се проведоха и над 1000 двустранни срещи. Затова и Волфганг Ишингер сравни официалната част от форума с "върха на айсберга". Остава надеждата, че този връх не е представителен за онова, което се случва под повърхността.