Напреженията между Япония и Китай, задълбочили се през последните няколко седмици, стават по-разбираеми, ако човек се върне назад в историята. В тази връзка припомняме драматичните десетилетия, през които Япония е сред силовите играчи на международната сцена.

Близо 300 години властта в Япония държат шогуните Токугава, които преднамерено изолират страната от външния свят. Едва в края на ХІХ-ти век, под натиска на американските канонерки, Япония е принудена да открехне вратите си. Но модернизацията е само повърхностна - феодалната култура от онова време е жива и днес. Тъкмо тя и миналото на страната подхранват японския национализъм, който избива особено в кризисни времена. За разлика от Германия, Япония и до днес не е преработила вината си за Втората световна война, за колонизацията на Корея след 1905 година и за инвазията в Китай. Човек лесно може да го установи, ако прелисти японските учебници по история или ако посети Музея на японската история и храма Ясукуни в центъра на Токио. В този храм националистите всяка година почитат паметта на жертвите от войните, включително и на японските военнопрестъпници. В храма Ясукуни се разказва една опростена версия на историята: Япония станала жертва на европейските колониални сили. Всъщност обаче Япония е една от малкото страни, които никога не са били колонизирани.

Японският империализъм

Когато в Корея, Югоизточна Азия или Китай стане дума за Япония, кървавото минало веднага изплува на повърхността. В тази част на света хората често свързват Япония не с друго, а именно с агресия, окупация и кръвопролития. Самите японци обаче гледат другояче на този исторически период. Какви са фактите? Първият успех на Япония в голямата световна политика идва след съюзяването й с Великобритания през 1902 година. С победата си във войната срещу царска Русия през 1905 година Япония вече окончателно намира място сред силните на деня. Страната е дала доказателство за своята мощ и е заслужила уважението на империалистическите сили. Самата Япония пък бързо усвоява техния опит в завземането и управлението на чужди територии. През Първата световна война японците застават на страната на Съюзниците и за награда получават териториални придобивки в Китай. Част от японските елити обаче проявяват апетит за повече - те смятат, че страната им все още не получава подобаващото международно признание. Тлеещото ново напрежение със западните сили се задълбочава, след като на конференцията във Версай Япония призовава да бъде скрепено с договор равенството между всички раси. Така наречените „бели” държави обаче отхвърлят японското искане.

По това време европейците все още живеят с травматичните си спомени от Първата световна война и - поне на думи - искат да изграждат някакъв нов световен ред. Нещо повече - те говорят на висок глас за разоръжаване. В същото време обаче нито една от колониалните сили няма намерение да се оттегля от световната сцена. Японската войска, която фактически е главният мотор за неудържимия подем на страната, се опасява, че новата мирна политика ще подреже крилата й. Ето как постепенно възниква нова доктрина, която прикрива японския империализъм зад паравана на добрите намерения. Япония се профилира като сила, която защитава интересите на азиатските народи срещу Запада. Токио охотно използва и друг класически аргумент на империализма: че японците са допринесли за икономическия подем в „новите си територии”.

Прокаженият човек

От корейска и китайска гледна точка обаче нещата далеч не изглеждат толкова розови. За тези страни Япония си остава окупатор, който спъва самостоятелното им развитие. През 1931 година Япония окупира и китайската Манджурия, което мнозина изследователи смятат за същинското начало на Втората световна война. Армията се е превърнала в единствената реална власт в страната, а индустрията печели добре от военните поръчки. Армията обаче мисли себе си и като пазител на японската идентичност, която все повече се концентрира върху фигурата на императора.

През следващите години Япония последователно разширява териториалните си придобивки в Китай и Югоизточна Азия - едно настъпление, което е свързано с много жестокости и постепенно охлажда отношенията между Токио и повечето западни сили. Така закономерно се стига и до японското нападение срещу американската флота в Пърл Харбър през 1941 година. До края на войната Япония изпада в почти пълна изолация и изпива до дъно горчивата чаша, включително и като цел на първите атомни бомби. Подобно на далечния си съюзник Германия, Япония се превръща в „прокажения човек” на международната сцена. За разлика от Германия обаче, след капитулацията си Япония запазва своите национални символи - и най-вече императора. За добро или за лошо, страната не започва на чисто. Мнозина от азиатските й съседи и до днес смятат, че това е сериозен проблем.

АГ, ШпО, ФАЦ, ПЩ, КГ, А. Андреев; Редактор: Д. Попова-Витцел