Кюрдите бяха едни от малкото победители, които извлекоха ползи от разпадането на държавността в арабския свят. Те спечелиха както от взривяването на Ирак, така и от разпадането на Сирия. Близо век след като през 1920 победителите в Първата световна война бяха обещали на кюрдите собствена държава, сякаш за първи път се появи шанс обещанието, дадено със Севърския договор, да стане реалност.

Та нали още в договора от Лозана през 1923 година вече изобщо не ставаше дума за подобна самостоятелност. През целия 20-ти век кюрдите така и не получиха подобно право. Тъкмо обратното: в четирите държави, към които бяха разпределени, те се превърнаха в малцинство, подложено на гонения и потисничество.

Вътрешноарабските конфликти, които последваха, открехнаха прозореца към самоопределение. Създадената след освобождаването на Кувейт през 1991 година зона, забранена за полети, помогна на кюрдите в Северен Ирак да се изолират от останалата част на страната и да се заемат със изграждането на своя автономия. А когато Сирия започна да се разпада като държава с началото на гражданската война през 2011 година, кюрдите създадоха свое управление в северната част на страната, с което гарантираха административното обслужване на над четири милиона души.

Киркук и Африн – символите на един крах

Два града днес са символ на това, че кюрдската мечта за самоопределение няма да се сбъдне и този път. Това са Киркук в Ирак и Африн в Сирия. На 25 септември миналата година 93 процента от хората в автономния иракски Кюрдистан гласуваха за независимост. Малко след това иракски войски, подпомогнати от ирански поделения, завладяха кюрдския град Киркук. По същото време в три кюрдски области в Сирия се избираха местни органи на властта. На 20 януари т.г. Турция започна своята офанзива срещу областта Африн. Турският президент Ердоган обяви, че „ще прочисти Африн от терористите“, а по-късно ще се заеме с кюрдските области, източно от Ефрат.

По този начин войната в Сирия навлезе в нова фаза. Защото след разгрома на халифата на ИД различни външни военни сили отново се бият за надмощие в Сирия – и всичко това става за сметка на кюрдската мечта за независима държава. Сирия е бойното поле, на което тези външни сили се опитват да прокарат големите си стратегически интереси. Ердоган използва операцията „Маслинова клонка“ като средство да затегне редиците в Турция, твърдейки, че страната е изложена на заплаха. Русия пък съзира шанс да задълбочи разрива между Турция и Запада, а САЩ ще трябва да решат дали да продължат сътрудничеството си с милициите на сирийските кюрди, за да не дразнят Турция, или да оставят кюрдите на произвола на съдбата, за да спасят единството в НАТО.

Началото на тази съдбоносна поредица от събития бе поставено с един твърде отровен ултиматум на Русия към кюрдите. Тя ги призова да предадат техни военни позиции на режима на Асад. В противен случай Русия заплаши, че ще допусне турска офанзива срещу Африн. Тази офанзива е добре дошла за Кремъл, само защото в замяна на това Турция търпи офанзивата на режима на Асад срещу провинция Идлиб. Въпросната провинция е пристан за подкрепяните от Турция ислямистки бунтовници.

Сложно преплитане на интереси

В резултат на всичко това Русия постигна победа, защото режимът на Асад може да продължи да се стабилизира. САЩ обаче са изправени пред сериозна дилема. От една страна те се нуждаят от помощта на сирийските кюрди, за да не допуснат евентуално завръщане на ИД и да намалят иранското влияние в Сирия. От друга страна в НАТО и Вашингтон има високопоставени кадри, които одобряват турските действия срещу кюрдите, с надеждата да осуетят руския проект за изолирането на Турция от Запада. Ако в Турция не съществуваше кюрдски конфликт, сирийските кюрди нямаше толкова силно да пострадат от различните битки за надмощие на Великите и на регионалните сили. През 2008 година самият Ердоган, който тогава още беше премиер, започна мирни преговори с ПКК. Той обаче промени изцяло курса си след като турските кюрди отхвърлиха неговия проект за нова конституция, която даваше огромни правомощия на президента, и след като сирийските кюрди отказаха да се присъединят към подкрепяните от Турция ислямистки бунтовници. С помощта на скалъпени обвинения в Турция после бяха арестувани кюрдски депутати и кметове, които се застъпваха за мирно решаване на кюрдския конфликт.

И в Турция, и в Сирия Ердоган залага на военния конфликт с кюрдите. По този начин той води страната към евентуална нова гражданска война между турците и кюрдите. В сирийската война Ердоган откри нов фронт. При това историята показва, че кюрдите не могат да бъдат победени с военни средства. В Африн обаче тях навярно ги очаква поражение – макар че изпълниха задълженията си към Запада и победиха ИД. И не за първи път в тяхната история  явно ще бъдат захвърлени като горещ картоф.

Райнер Херман, ФАЦ

Frankfurter Allgemeine Zeitung

www.faz.net

Всички права запазени

Frankfurter Allgemeine Zeitung GmbH, Frankfurt am Main