Едва ли тези изводи са изненада за някого в България. Преди седмица не друг, а самият главен прокурор Борис Велчев призна, че оглавяваната от него институция не може да се похвали с напредък в делата за корупция и дори призова гражданите да не плащат исканите им подкупи, а да се обръщат „към органите”. С което просто реанимира лансирания през 2003 г. от Симеон Сакскобурготски /тогава премиер/  безполезен девиз „Аз не корумпирам!”, както и наивния призив на американския посланик в София, българите да кажат на рушветчиите „Стига толкова!”.

Просто опитите, отговорността за подкупите вместо върху институциите да се прехвърли върху гражданите, се провалиха поради една проста причина - държавата в сегашния си вид е конструирана така, че всячески да стимулира корупцията. Тежката бюрокрация, безбройните разрешително-забранителни режими, купчините безсмислени наредби и изисквания принуждават предприемачите да плащат под масата, за да си свършат работата; забързаните граждани - да отвръщат на многозначителния катаджийски въпрос „Какво правим сега?” с подпъхната банкнота; пациентите - официално да си купуват лекарското внимание или хирургическия екип... и какво ли още не! От друга страна през май Ройтерс отбеляза, че шуробаджанащината и подкупите за осигуряване на бизнес-сделки са спирачка пред чуждестранните инвеститори, която спъва икономическия растеж. Да припомним и това, че вкл. заради ширещата се корупция Германия и Франция поискаха отлагането на приемането на България и Румъния в Шенгенската зона.

Звукът на тишината

Точно преди две години „Прозрачност без граници” констатира, че едва 3 на сто от българите били склонни да подадат сигнал за корупция. Останалите смятали, че подобно усилие е безмислено, доколкото не може да се очаква адекватна реакция от властите. Други откровено признаха, че се страхуват да правят подобни предупреждения, опасявайки се най-вече от преследване и заплахи срещу тях и семействата им. Изпълнителната директорка на асоциацията Диана Ковачева /вече правосъдна министърка/ на специална кръгла маса тогава повдигна въпроса за нуждата от законодателни мерки за защита на лицата, сигнализиращи за злоупотреби, както и за опасността, сигналите да се използват за решаване на лични конфликти. На същия форум бившият регионален министър Плевнелиев /днес новоизбран президент/ дори беше лансирал идеята за внедряване на агенти под прикритие, назначени уж като чиновници, а всъщност да докладват за корупционни практики...

Празнична благотворителност

Днес ситуацията е значително по-зле. В кризата и засилващия се социален хаос българите се опасяват да не загубят работата си. На този фон последното нещо, което би им хрумнало, е да вадят на светло далаверите на своите началници и работодатели. Още повече, че обещаваната законова защита на информаторите вероятно тепърва предстои да се приеме със съдействието на  новата правосъдна министърка. А избраният държавен глава Плевнелиев вместо за антикорупционни „агенти под прикритие” днес говори само за бъдещото електронно правителство, което щяло да ликвидира корупцията изцяло. 

Е, чак пък изцяло – едва ли. Особено сред политиците, където продължават да благоденстват хонорувани с милиони консултанти по енергийни проекти. Или скъпо платени депутати-медицински съветници, за които очевидно не съществуват пречки като „конфликт на интереси”, например. А след като „органите” твърдят, че разкриването на подкупен висш чиновник струвало на държавата над един милион лева, антикорупционният ентусиазъм в съвсем обеднялата държава е просто обречен. Затова след като е ясно, че корупцията в страната е непобедима, правителството единствено би могло да издаде указ, който да задължи чиновниците да даряват всеки пети рушвет за благотворителност. Което би поставило поне част от нещата на място.

Автор: Г. Папакочев;  Редактор: А. Андреев