Това смущава Калин Терзийски. В авторската ни колонка той се пита:

Защо българската история изглежда така добре? Защо в нея българите са винаги едни такива... лишени от благосклонността на съдбата герои? Струва ми се, че българските имена, останали в историята, са така добре излъскани, че изглеждат просто идеално - като за учебник по история за пети клас. Няма странни, няма ужасяващи личности. Само такива, чиито портрети добре стоят на стената в класните стаи.

Като си помисля това и се сещам за горките македонци, които в буен патриотичен порив създават историята на младата си държава. И я създават такава, каквато биха искали да бъде. Всеки народ прилича на човек. И си има свое детство, своя младост и своя зрялост. И народът-дете е склонен да си поиграе. И да си съчини история според собствената си фантазия. И да изпадне в радостна, историческа възбуда. Защото детето има една божествена способност, която възрастният губи. То вярва на фантазиите си и на мечтите си повече, отколкото на действителността.

Ейдетизъм в психологията се нарича феноменът, при който човек вижда оживели своите представи. Фантазиите си. И им вярва. Ейдетизмите се дължат на ирадииране (излъчване) на възбудния процес от зоната в мозъка, където е „запечатана” една представа, към тази част от мозъчната кора, която отговаря за възприятията. И така се развива процес, обратен на възприятието. Образът първо се случва в главата, а след това се изживява като действително „видян”. Сещате се: детето върви из парка и „вижда” страшния вълк зад всяко дърво.

Нашата славна история

В детството си народът на елините е имал изобилие от ейдетизми, които сега ние наричаме Гръцка митология. Тъкмо върху нея е построена поне една трета от световната култура. Друга равнопредставена част, апропо, е християнството. Да - ейдетизми. Оживели фантазии. Виждайки страховитите конни статуи в Скопие, човек няма как да не се замисли за детството на народите и за ейдетизмите.

И така. Нашата славна история е пълна все със славни примери. Литературата ни - също. Целият паноптикум от образи, които остават в главата на младия българин, изучаващ история в българско училище, се подчинява безусловно на идеята за героизма и положителността. Училищният патриотизъм. В началото на не особено дългия коридор на нашия исторически паноптикум са хановете. Които са с мустаци. Те винаги са страшни. Войнствени и мъжествени, свирепи войни от степите. Портретите им са нарисувани от художници, които също принадлежат на древността. Художници от осемдесетте години на миналия век. Представям си ги тези художници - обхванати от ейдетичен унес. От момчешки агресивен възторг. Как замахват с четките като с боздугани и - необременени от никакво изискване за историческа достоверност - рисуват смешните си, свирепи фантазии. Български ханове, както ги е родила разюзданата момчешка фантазия на детето-художник.

После в паноптикума следват образите на царете. Също страшни, но облагородени с бради. Някак по-възрастни и не толкова степни. Явно заради християнството. Тук фантазиите на нашия древен-съвременен художник, които всъщност се прехвърлят и върху нас, вече са смекчени. Царете също са детински образи, ейдетизми (спомнете си пак за македонците), също са героични и положителни, но с някои съвсем малки отклонения. Примерно цар Петър не бил достатъчно войнствен. Детето-историк е недоволно от неговата мекушавост. Тя не се връзва с ейдетичния образ на страшния цар. А както казах, за народите, които се намират в детството си, цялата история е всъщност територия на фантазиите. На детските мечтания и ейдетизми.

Красив, млад, як като желязо, смел като лъв

Та дори и новата ни история - действителна и литературна - е пълна главно с героични лица. Точно такива, каквито ги изисква детският модел на мислене. Героите на нашата история са архетипови. Някой по-заклет последовател на Юнг би могъл да ме обори, но ето - Ботев, Левски, Бенковски, Каравелов. Дори и малко противоречивият Стамболов. Те всички така добре съвпадат с героите от споменатата вече елинска митология. Ботев - като отиващия да се жертва Хектор. Бенковски - като беснеещия и свиреп Ахил. Каравелов - като мъдрия Нестор. И Стамболов - като хитрия и далновиден Одисей. Само Левски в българската митология не се доближава до никой гръцки образ. Той обаче копира важен образ от другата велика митология, дала обилна храна на днешната ни цивилизация. Юдейската митология. Левски прилича на пророк. На Христос.

Да не говорим пък за литературните образи, запечатани в историческото съзнание на българина. Краличът, нарекъл себе си Бойчо Огнянов. Едва ли може да се намери по-славен и идеализиран, по-героизиран и архетипов образ от неговия. Красив, млад, с къдрава коса, як като желязо, смел като лъв. Преживял какви ли не премеждия. Страховит герой.

И така. Цялата ни история е някак по детински героична. Но тъй като резултатите й, в които живеем днес, не са чак толкова величествени, тя трябва да се представи не просто като героична, а като трагично-героична. Ние винаги сме били страховити герои - ханове, царе и революционери, но винаги Съдбата, Природата и Обстоятелствата са били срещу нас. И са срещу нас. Ето как българинът се е превърнал в човек, мислещ за себе си като за перманентна жертва на обстоятелствата. Която се окайва даже от четирите ни великолепни сезона.

И сега ще направя един главоломен завой. За да се получи по-драматично сравнение. Ще покажа с един дяволит замах какви герои има в историите на зрелите народи. Тоест, какви далеч по-реалистични герои може да понесе една зряла история. Която не се нуждае от идеализирани образи. Александър Македонски или Бойчо Огнянов.

Лош, но истински

Маркиз дьо Сад. Донатиен Алфонс Франсоа дьо Сад е потомствен благородник, чието потекло идва чак от Ранното средновековие, от тъй наречената noblesse de race, тоест - най-древната аристокрация. Той дори е потомък на Лаура, на която Петрарка е посветил сонетите си. Наистина причудлива птица. Маркиз дьо Сад е един от малкото писатели и философи, създали волно или неволно нова дума със световно значение. Думата е садизъм. За пръв път я използва психиатърът Крафт-Ебинг - за разстройство, при което се получава възбуда от изтезаването или унижаването на друг човек. Маркиз дьо Сад е една от най-обсъжданите исторически личности на Франция от смъртта му насам. За него са написани безброй изследвания, разкази и романи. Посветени са му пиеси и филми.

У този „герой” - дори при щателно издирване - трудно можем да намерим каквото и да било героично. Той е бил похотлив, непостоянен, нахален и извратен сладострастник. Но въпреки това си стои като един от основните и твърде забележителни герои на френската история.

Аз, естествено, силно му симпатизирам. И дори някак си по-откровено, отколкото на нашите герои. Отколкото на Бойчо Огнянов, да речем. Защото маркиз дьо Сад е истински. Лош, но истински. И борец за действителна свобода. Срещу нормите на едно закостеняло общество. Блестящ либертин! Да, нека помислим за зрелостта на народите и за това какви са героите на зрелостта.

Автор: К. Терзийски; Редактор: А. Андреев