Ихор Хандога има спешна нужда от почивка. Просто да не ходи на работа и да остане няколко дни вкъщи. "От началото на войната едва ли не съм се преместил да живея в болницата", казва младият лекар пред германската телевизия АРД. Особено в началото той и колегите му са извършвали операции денонощно.

Хандога работи в градската болница №2 в украинския град Чернигов, близо до границата с Беларус. Признава, че следването му по медицина го е подготвило само донякъде за това, с което се е сблъскал през последните два месеца. "Сблъскваме се с такива рани, каквито не бяхме виждали преди тази война - например причинени от мини по краката и ръцете, тежки открити фрактури, ампутации… просто огромни рани."

Разбира се, че теоретично той знае какво трябва да се направи. Но емоциите са много силни. А те влияят и на психиката. Затова първата му задача винаги е да се справи психологически със ситуацията и да се концентрира само върху анатомическата страна на въпроса. Върху артериите, вените, връзките и тъканите.

"Усещах само болка"

И 72-годишната Катя, настанена в стая на четвъртия етаж на болничното заведение, не е била подготвена за това, което е преживяла. Загубила е малките пръсти на двете си ръце, а левият ѝ крак е ампутиран под коляното.

"На 16 март се бях наредила на опашка за хляб. Никой от нас не забеляза самолета. След това усещах само болка. Всички бяхме изпопадали на земята", разказва жената.

При въздушното нападение загинали няколко души. Катя е извадила късмет, но случилото се е било достатъчно шокиращо: тя е видяла как пищялната ѝ кост стърчи навън, имало е много кръв. Таксиметров шофьор я откарал до болницата, а по пътя ѝ е говорил, за да я държи в съзнание. "Искаше да знае как се казвам, за да знае кого да информира, ако умра в колата."

"Бяхме седнали да вечеряме, когато паднаха бомбите"

Много хора в Чернигов имато подобна съдба. И в болничната стая на Олег мирише силно на рани. По превръзката на крака му са избили зелено-жълти и тъмночервени и кафяви петна. Той също е пострадал при бомбардировка. "Бяхме седнали да вечеряме, когато паднаха бомбите", казва той. Синът му се е опитал да спре кръвта с носи кърпички. "Бързо разбрах, че ще остана сакат", казва Олег.

Той никога не е вярвал, че руснаците ще нахлуят в неговия град. "Дори и след като през януари се струпаха толкова много руски войски по границата." Но после немисилмото се случило. "Те бомбардираха и изгориха всичко. Но не аз ще ги съдя, а Господ", казва Олег.

Ихор Хандога и колегите му се опитват да помогнат на Олег. Предстоят му още операции. Лекарят е оптимист, че някой ден той отново ще може да ходи - макар и с патерици. За 72-годишната Катя обаче това е нереалистично. "Лежа тук на четвъртия етаж и знам, че никога повече няма да мога да излизам навън сама", казва тя. Но поне лъжица може да държи отново - та било то и без кутрето, което е загубила по време на нападението.

***

Вижте и това видео от нашия архив: