Анализ от проф. Ивайло Дичев:

Най-ранният ми спомен за Великата октомврийска социалистическа революция е от прогимназията: учителят ни по история забраняваше да съкращаваме това име, което беше толкова мъчително за изписване с писалка (химикалките също бяха забранени поради недостатъчна уважителност към учебния процес!). Разхождайки се между чиновете, въпросният учител пляскаше зад врата всеки ученик, който се изхитряваше да си спести ритуалното усилие и пишеше просто ВОСР.

Това относно „велика“. За „октомврийска“ се чудехме защо се празнува през ноември и как така една революция може да е по „стар стил“. Думата „социалистическа“ пък се разискваше чак до университета: социалистическа, ама всъщност комунистическа, различна от реакционните социалдемокрации. Злонамерен виц обясняваше, че социализмът бил преход от капитализъм към капитализъм прим. Както се и оказа.

Фантазии и реалности

Най-трудна си остава думата „революция“. Според десните, събитията в Петроград са преврат - една мъглявина от леви партии, съсредоточена около няколко големи града, взима насилствено властта и постепенно най-агресивните болшевики успяват да се саморазправят с останалите. Впрочем, тяхната численост нараства десет пъти от Февруарската революция (насочена срещу феодалните порядки и катастрофалните последици от войната) до „Великия октомври", което говори не за стабилизирана социална база, а за лавинообразен процес на радикализация.

От друга страна е трудно да се отрече дълбоката промяна, която настава в православната империя. Грандиозното преразпределение на частна собственост, сравнимо може би само с монголското нашествие, вкарва в модерността милиони мужици - премества ги в градовете, образова ги, устройва ги във фабрики и панелни блокове. Удивителни успехи постига науката, в по-късния период и много изкуства. Самото връщането на икономиката към режим на политическо управление, както си е било хилядолетия наред, дава сериозни резултати от 1930-те до към 1970-те, когато СССР постепенно се превръща във втора военна сила и съперник на САЩ.

Наред с това идеята за революция е мощен фантазъм. Радикализмът на конструктивизма, футуризма, пролеткулта смайва света. Семействата се развеждат с един прост подпис в общината, а из Москва могат да се видят голи хора с плакат „Долу срама!“. Изравят телата на светците, за да покажат на масите, че са се разложили като всички нас и никакво чудо няма. А на тяхно място идва Институтът за мозъка на Ленин, където науката се мъчи да разгадае тайната на гениалния човек. Вернадски пише за „правото да имаме метеорология, каквато поискаме“, а биокосмистите виждат като основна задача на комунизма да победи смъртта.

"Целта оправдава средствата"

1930-те попарват фантазиите и много от мечтателите изчезват в т.нар. лагери за превъзпитание. За левите сталинизмът е контрареволюция, извращение на идеята. За десните престъплението започва със самия Ленин, въвел форми на крайно насилие според принципа „целта оправдава средствата". Самият дебат за вожда на няколко пъти се възражда в опит да се рестартира комунистическият проект при Хрушчов и Горбачов: за множествените интерпретации помага обстоятелството, че след взимането на властта Ленин прави различни идейни завои, а и изкарва последната година безмълвен в психодиспансер, за да стане още по-безмълвен като мумия.

Въпросът не е в това, че едни читатели на Маркс целенасочено са се посветили на това да мъчат хората. Въпросът е в безотговорното разрушаване на основните институции на обществото, върху които се крепи социалният ред. Семейство, собственост, религия, монархия, полиция, буржоазна литература и наука, национална идентичност - каквото се сетите. На следващия етап из разрушената структура на обществото избликват тъмни сили, саморазправа, хаос, бандитизъм. А накрая идва сталинското мега-насилие, което за много съветски граждани е направо облекчение. Нека ни арестуват нощем, но поне да знаем, че е от един център, а не кой както му дойде.

Най-необяснима тук е фасцинацията на „прогресивното човечество“ от тези трагични събития: тя ни казва нещо за сивотата на модерния свят, който търси смисъл извън себе си. Вземете кемалистката революция в Турция: тя също погребва една изостанала империя и модернизира обществото от азбуката та чак до свалянето на шалварите. Пак има насилие, но мащабите са несравними и вероятно затова впечатляват по-слабо. И в Сингапур икономическото чудо минава през авторитарен политически контрол - могат да те арестуват, ако плюеш на улицата, но в нито един момент 5% от градското население не биват обявени за „декласиран елемент“.

Готвачката и други недоразумения

Необходимо ли е насилие, за да се пречупи миналото и да се модернизира обществото? Можеше ли нещата в Русия да се случат по друг начин? Историческата наука забранява този въпрос. Движението напред предполага решителност, дори принуда, но от един момент нататък крайните действия водят да неуправляеми резултати - колективизацията до глад, свободата до цензура, самоуправлението на работническо-войнишките Съвети до Сталин. След цялата революционна драма, днес Русия стигна до изходното положение: президентска квази-монархия с помещици-олигарси.

Има и нещо чисто естетическо във фантазма на ВОСР. Това е буквализацията на метафорите - готвачката, която започва да управлява държавата, според прочутата фраза на Ленин. Издигат я заради класовия ѝ произход. А тя е благодарна и изпълнява желязната воля на болшевиките, която въплъщава историческите закони. Един подпис и хората вече са равни, един декрет и всички са щастливи. Защо досега никой не се е сетил да го направи? Ами защото са капиталисти, злодеи. Реките потичат на обратно, населения се местят според нуждите на икономиката, смъртта е победена от науката. Край на колебанията, отменена е сложната, противоречива същност на човешкия живот, където едно става за сметка на друго. Рай на земята, само още малко жертви и сме там. Но ето ти беда - наместо братство и любов, между хората се възцарява завист, битка за връзки, постове, дефицитни стоки.

Най-живописния пример ни е оставил идеологът на „Пролеткулт" Александър Богданов, директор на Института за преливане на кръв. Към един момент Богданов започва кръвопреливане между работниците, за да може общото притежание на тази символична субстанция да разгроми индивидуализма и да ги направи братя. В крайна сметка Богданов загива в резултат от експерименти върху самия себе си, вероятно поради несъвместимост на кръвните групи…