Нараства ли солидарността пред лицето на изпитанията? Преди 70 години отговорът на този въпрос изглеждаше очевиден. Европа пое курс на сближаване след най-унищожителната война, която я свали завинаги от лидерското място, както и под влиянието на растящата съветска заплаха - военна отвън, идеологическа отвътре.

Новият геополитически проект не започна нито със завоюване, нито с коронация. Всъщност прочутата декларация на френския външен министър Робер Шуман днес изглежда удивително скромна в своите цели:

„Обединението на Европа няма да стане отведнъж или според някакъв специален план. То ще бъде изградено чрез конкретни постижения, които първо създават чувство на солидарност.“

Исторически проект без прецедент

Започна едно начинание без прецедент в историята: завземане на все нови и нови територии без оръжие и властови център, съпътствано от изтощително търсене на консенсус и безкрайно преговаряне. И въпреки това новото  образувание се оказа далеч по-дълголетно от йерархични монолити като Третия райх и Съветския блок. Най-близкият исторически прецедент за мен е така наречената Свещена римска империя на немския народ - един чудноват конгломерат от десетки и десетки кралства, графства, херцогства, абатства, свободни градове, символично обединени от император без особена власт, в който съжителстват, а често и воюват помежду си бъдещи немци, французи, италианци, чехи и какви ли не. Най-удивителна е неговата дълготрайност - от началото на 9-ти до началото на 19-ти век (за колкото е планирал райха си Хитлер).

Не зная дали тогава са повтаряли непрекъснато, че Свещената империя се разпада, във всеки случай през последните години апокалиптичните прогнози за края на ЕС бележат шеметен ръст. Забележете само как всеки следващ шеф на Комисията на бърза ръка бива обявяван за най-слабия досега – така беше с Юнкер, така е вече и с Фон дер Лайен. Последната дори още не беше встъпила в длъжност и вече беше станала най-слабата. Тази злонамереност не е само психология: Комисията няма политическа власт, тя изпълнява онова, което нареди Съвета, тоест държавите-членки, с други думи - всички ние. Ние не искаме да делегираме власт на Комисията, после се сърдим, че тя не прави онова, което очакваме. Нека българите се запитаме: искаме ли Европа да има мандат за бързи мерки в кризи като сегашната? Или ще продължаваме да се уповаваме на „отечествата“, които щели по-добре да се справят с глобалните дела?

Ударите, които разклатиха европейското единство, дойдоха от две посоки – първо от икономиката. 2008 показа, че Европа е солидарна, но при определени условия. Страни като Гърция бяха спасени, но им бе наложен тежък режим на икономии. Съответно от компромиса разочаровани бяха всички – едните, защото очакваха безгранична щедрост, други, защото изискваха от правителствата си краен егоизъм.

Кризата с коронавируса

Новата криза с коронавируса рискува да срине икономиките в еврозоната с поне 5 до 10%, като удари особено силно туристически страни (пак горката Гърция!). Дали е добра перспективата старият континент да се превръща в културен Дисниленд на световния турист е друга тема. Проблемът е, че реакцията на пандемията се забави, както обикновено става заради сложната евро-геометрия; Съюзът беше изпреварен от символичните китайски помощи, на които възторжено ръкопляскаха в Италия, скочи и процентът на онези, които биха подкрепили „Итексит" - т.е. излизането на Италия от ЕС.

Някои страни поискаха емитирането на корона-облигации, имаше обаче други, които видяха в тях опит техните данъкоплатци да бъдат натоварени с дългове от бедните роднини и работата се блокира. И най сетне, пак след мъчителни консенсуси и преговори, лидерите гласуваха удивително щедър спасителен пакет: 700 милиарда евро вече са гласувани, а Фон дер Лайен (нали уж беше най-слабата?) постигна съгласие за едни по-нататъшни 2,6 трилиона, наричани „нов план Маршал“, който да изправи континента на крака.

Това ли е чувството на солидарност въз основа на конкретни стъпки, за което говореше Шуман? Само донякъде, защото следващата стъпка - вдигането на европейския данък до 1,2 или дори 2% за запълване на дупките в бъдещите бюджети едва ли ще се случи. Пак половинчато решение, пак компромис, който няма да вдъхнови никого. Но пък ще спаси Съюза.

Политическите разногласия

Другият момент е политически. Бежанската криза 2015-2016 създаде усещане за различна ценностна нагласа на Запада и на Изток. Компромисът отново разочарова и хуманисти, и националисти: малко затягане, малко отваряне. Геополитическото изпитание днес обаче е много по-драматично. Свидетели сме на нова студена война, подхваната от американския президент - и в нея Европа няма как да не вземе страна. Старият враг, Русия днес той приласкава, докато сатанизира (предизборно) икономическия си конкурент Китай.

Дилемата е трудна не само защото Германия изнася машините си в Китай, а останалите внасяме оттам каквото се сетите. Тръмп подкопава световния икономически ред, та дори самия Вашингтонски консенсус, сложил край на предната Студена война. С действията си той саботира не само Световната здравна организация и поставя под въпрос смисъла от съществуването на  НАТО - той заплашва да анулира дълговете си към Пекин на стойност трилион и нещо долара, с което глобалната икономика ще изпадне в катастрофален хаос. Нападките му срещу съюзниците от Стария континент, подкрепата му за Брекзит, желанието му да преговаря с отделни страни, а не със Съюза като цяло - това са сигнали, че просто иска да разцепи Европа, не да я има на своя страна. ЕС беше в началото създаден от Америка като буфер срещу комунизма; днес сигналите оттам звучат а ла Тарас Булба: „аз те създадох, аз ще те убия“.  

Ще ни сплотят ли икономическото и политическо изпитание? Аз мисля, че да. И не само, защото в бедата затихнаха антиевропейските страсти в България. Просто няма друга опция - нито Китай ще ни спаси икономиките, нито Америка ще укрепи политическото ни единство. Делото на давещите се е дело на самите давещи се.