Държавна Сигурност съществува формално до 1990 година. От тогава минаха 22 години. Да допуснем, че средната възраст на щатните и нещатните сътрудници на ДС към онзи момент е била 35-40 години. Това означава, че днес тези хора са около 60-годишни. В полуразрушената сграда на някогашната репресивна машина те висят като износени шинели в навечерието на тяхното бракуване. Според предложения от СДС лустрационен законопроект, на същите тези хора в предпенсионна възраст трябва да им бъде забранено да заемат през следващите 10 години ръководни постове в държавната и общинска администрация. Тази инициатива предизвиква различни реакции.

Емоционалната вълна във форумите може да бъде обобщена по следния начин: “Какво чакахте досега, господа? Имаше години, когато всички силови лостове бяха ваши... Защо оставихте “шестаците” йезуитски да подредят личния си пъзел, безнаказано да се прегрупират и да редактират собствената си биография пред очите ни?” (Тези упреци обикновено се насочват към Иван Костов).

Безсмислено разпиляване на енергия

И наистина - какво цели този закъснял опит за законотворчество, след като е ясно, че дори да бъде приет такъв закон, то той реално би засегнал някаква мизерно малка група индивиди? Какво цели това политическо жестикулиране, след като е ясно, че както всеки път досега Конституционният съд ще забрани да се ограничават правата на щатните и нещатните сътрудници на репресивния апарат на комунистическата партия? Колкото до анонса, че ще се започнат консултации с останалите политически сили за промяна на конституцията, той си е от онези задължителни реплики “за протокола”, които маркират намерения с предварително известен край...

Очевидно рационално обяснение за такова безсмислено разпиляване на парламентарна енергия няма. Тази обречена инициатива напомня на политическа гимнастика, целяща да раздвижи мускулатурата на едно тяло, което от доста време се занимава единствено с борба срещу тежката си болест и с мъчително оцеляване.

Законопроектът за временно въвеждане на ограничение за заемане на постове в държавната и общинската администрация беше представен няколко дни след като четирима от младите напуснаха синьото пространство (без да напускат синята идея). Това даде повод отново да се заговори за прегрупиране на силите на политическото поприще и за “политика, която да е в крак с времето, а не изгубена в прехода”.

Младите са безразлични

Така наречените “млади” изрекоха едно от най-тежките обвинения срещу някогашните носители на синята идея - преди съвсем да избледнеят в политическата пъстрота, преди да се скрият отвъд десетичната точка, “сините водачи” успяха да разпилеят възторга, енергията, интелектуалния капацитет и вярата на хиляди българи. Рефренът “45 години стигат” навява носталгия само на онези уморени от митингите хора, които изгубиха посоката между лидерските битки на водачите. Новото поколение вече не иска да припява “Let it be...”.

Лустрационният законопроект напомня на закъсняла жестикулация в символното политическо пространство, която издава немощ и липса на идеи. Едно партийно упражнение, към което младите са безразлични.

Автор: Еми Барух, Редактор: Александър Андреев