Една страна е толкова голяма, колкото са големи очакванията ѝ към себе си. Премиерът Орешарски трябва да е забравил тази мисъл. Иначе нямаше да твърди, че България е малка страна и затова няма как да бойкотира Олимпиадата в Сочи.

Въпросът възникна за пореден път миналата седмица, когато премиерът беше запитан за позицията му относно Олимпийските игри, започващи на 7 февруари в руския град Сочи. Засега е известно, че поне петима лидери отказват да отидат на откриването - тези на Германия, Франция, Литва, Канада и САЩ. Причината е отказът на Русия да прилага принципите на демокрацията в управлението. Месеци преди да започнат Олимпийските игри Русия обяви хомосексуалността за престъпление, задължи неправителствените организации с чуждестранно финансиране да се регистрират като чуждестранни агенти, извърши повече от сто ареста на мирно протестиращи хора и забрани десетки опозиционни митинги. В опит да се представи с едно по-хуманно лице тя освободи от затвора трима от десетките политически затворници, като приложи в този акт точно толкова произвол, колкото и при осъждането им.

Безгръбначност

Твърдението на Орешарски, че България е малка страна и затова няма да бойкотира Олимпиадата в Сочи, има поне два превода. Първият е буквален - сегашното управление на България няма намерение да дразни Русия, като се произнася пряко или косвено за нейната политика. В тази хипотеза Орешарски казва следното: ние сме малки, а Русия е голяма; не ни стиска да се обаждаме по неин адрес.

Вторият превод е оформен от контекста и е далеч по-сериозен - сегашното управление на България изобщо няма намерение да прави собствена политика. Не само по въпроса за Русия, а по всеки въпрос. В тази хипотеза Орешарски казва следното: ние сме малка страна, а малките страни нямат сили да правят политика; те следват тази на по-големите.

Това е една много особена декларация за безгръбначност, която правителството превърна в може би най-повтаряната теза. За осем месеца управление то поне на три пъти обясни липсата на своя позиция с това, че малките страни не бива да имат такава. Така беше по отношение на газопровода „Южен поток“ - една крайно оспорвана инициатива на Москва, по която България с облекчение заяви, че повече няма какво да каже, защото нещата са в ръцете на Брюксел.

Същото се случи и по отношение на Сирия. Според министър Вигенин, България не трябваше “да бърза пред вятъра“ с изработването на позиция, а трябваше първо да изчака „позицията на ЕС“. Впоследствие БСП буквално се нахвърли върху своя депутат Страхил Ангелов, който беше заминал за Сирия, за да заяви подкрепа за сирийския президент Башар Асад. БСП се разграничи от постъпката му толкова експресивно, че за малко да остави усещането, че Ангелов е някакъв нарушител. Уви, нищо не е успял да наруши. Нали България нямаше да бърза пред вятъра и затова няма позиция? Същинската причина за гнева на социалистите е по-скоро в това, че Ангелов изобщо е имал някаква позиция за Сирия, а не в това каква е била тази позиция. БСП не е давала основания да смятаме, че е противник на диктатора Асад, отговорен за стотици хиляди убити и милиони бежанци.

Джуджета и гиганти

Време е да признаем, че България демонстрира увереност и желязна воля само по един въпрос: че не е необходимо да изработва политика или позиция по световните проблеми. Случаят със Сочи е достатъчно красноречив: запитан дали страната му ще протестира, премиерът Орешарски не коментира основанията за един евентуален протест, нито необходимостта от него, нито формата, под която би могло да се протестира. Той изтъква единствено алибито, което - според него - му позволява да няма преценка: казва, че страната му е твърде малка. Колко малка? Колкото Люксембург, който е в основата на целия днешен гигант на име Европейски съюз? Или е още по-малка - като Ватикана например, който от висините на всичките си 0.44 квадратни километра площ определя обществените нагласи на стотици милиони хора по света?

Всъщност, най-голямата страна в света е тъкмо Русия, за чието бойкотиране става дума напоследък. През миналата седмица тази най-голяма страна публикува доклад, в който сама измерва състоянието на човешките права по света. Тази стъпка предизвика реакции на възмущение и присмех в демократичния свят. Защото за да преценяваш дали някой спазва човешките права, би следвало първо да ги спазваш ти самият. А това е дисциплина, в която Русия е на дъното. Нищо че е голяма.