1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Мизантропия и литературни неврози

Автор: Бисерка Рачева/Редактор: Александър Андреев6 май 2009

Някои книги се четат, други се помнят, трети вдигат шум, преди да са дочетени. Към последните клони оспорваният "български" роман на Сибиле Левичаров. Полемиките около него са пресилени, смята Бисерка Рачева.

Сибиле ЛевичаровСнимка: picture-alliance/ ZB

Грозоландия – за нея става дума, за една белязана от грозотията страна. Според Сибиле Левичаров тази страна носи географското име България и по стечение на произхода е наполовина нейна татковина – случайно свързано с родословието топографско средище, бащина земя и чужда земя. Именно с очите на чужденеца авторката обглежда тази страна – заяжда се с нейните посткомунистически абсурди, с националните й митологеми и характерологии, битови язви и морална разруха, културни стереотипи и избуяващо над тях безкултурие. Апострофира целокупния й живот. Всичко това – в рамките на семейна сага, ретроспективно вместена между две пътешествия с дестинация България, и на един роман, изграден като злъчно-комична тирада на тема: антиедипов комплекс.

Тази година Левичаров бе отличена с наградата на Лайпцигския панаир на книгатаСнимка: picture-alliance/ dpa

Не влечението /по Фройд/, ненавистта към бащата е онова, което може да се нарече концептуално ядро на романа “Апостолов” от Сибиле Левичаров. Ненавистта към бащата е и ненавист към бащинията, сиреч към наследството и страната му – тази е носещата конструкция на романа. Заглавието “Апостолов” би следвало да се схваща, вероятно, в същия план на иронична конфронтация, в който е поставен дъщерно-бащиният комплекс. Би следвало. Само че Румен Апостолов, напет българин според описанието в романа, има далеч по-скромна функция: тя се изчерпва с това, да бъде за кратко време шофьор на две германски сестри в страната на покойния им български баща и да ухажва по-голямата от двете. Като изключим злополучните му кулинарни препоръки и дежурния патриотизъм, Апостолов остава безгласна буква в наречения на негово име роман. И по принуда слушател на несекващите, вулканични словесни изригвания с унищожителен образно-метафоричен заряд, идващи от задната седалка на колата, сиреч от устата на по-малката сестра.

Гласът от задната седалка

Още в първите няколко глави става ясно, че този глас – гласът на разказвачката от първо лице – е тъй рязък и хаплив, защото принадлежи на личност, родена с чука, готова всякога да иска смъртна присъда. За разлика от другата сестра, която пък има вродено влечение към снизхождението и прошката. Психологическият механизъм, който определя поведението на "жигосващата" сестра, много напомня една безобидна склонност у децата – склонността да дразнят, когато се чувстват обидени. Същата склонност у възрастните намира езиков израз в разговорната дума “драка”, а хроничните пристъпи на заяждане са вид агресивност, която и класическата, и модерната психология поставят в непосредствена връзка с невротичния субект. Пак според психологията една от постоянните характеристики на невротика е липсата на афективна зрялост - поведението му в зряла възраст е, иначе казано, инфантилно - той реагира на конкретни ситуации в зависимост от чувствата на привързаност или омраза, породени още в детството му. Ядовитите словесни фойерверки от задната седалка изпълняват, във всеки случай, сходна функция: изливат по демонстративно хиперболизиран начин обидата, нанесена някога на две деца от техния баща. Издават му post mortem унищожителна присъда.

Какво общо има с това страната, в която според гротесково заострените епитети всичко е тъпо и лошо? Тя е обектът, върху който се разтоварва обидата. И омразата, защото в течение на разказа става все по-ясно, че гнетящата обида е трансформирала детското влечение към бащата във всепоглъща ярост и ненавист. Антиедиповият комплекс се стоварва донейде и върху плещите на безгласния Апостолов – доколкото като спътник в обиколката по българските “туристически обекти” той пък е лицето, с което разказвачката се заяжда всеки път, когато изпадне в още по-мизантропично настроение; тогава тя му подхвърля хвалби за съседна Румъния, рендосва, с други думи, непоправимия му национализъм. Що се отнася до гледката на днешна България, към нея даже и литературната хипербола не добавя нищо ново и нищо измислено – описанието на тази гледка не е по-драстично и по-печално от онова, с което са пълни българските всекидневници, а все по-често и информациите за страната в чуждите медии. За беднотията, корупцията, мафиотското всевластие, беззаконието, произвола, проституцията, боклуците, унищожената природа, “бетонираните” черноморски курорти обикновеният българин знае и без книгата на Сибиле Левичаров. Не знае само, че през чуждия поглед цялата тази съвкупност може да бъде отъждествена с характерологична доминанта на българския живот.

Авторката, на свой ред, не знае милост, едно защото разглежда този живот отвън и второ, защото го третира като благодарен материал – грозотата му го прави подходящ за целите й. Гласът от задната седалка озвучава не спонтанна реакция към видяното, а състояние на душевна затормозеност. Мигренозност, раздразнение, потиснатост са част от психологическия профил на разказвачката, според собствените й самоиронични признания. Срещу вътрешния дискомфорт – почти като в класически пример от психоаналитичната теория – тя мобилизира неадекватни защитни реакции на психиката. От притеснението успявам да се отърся, само когато отричам всичко, което ме заобикаля, изповядва неназованата с име по-малка сестра в своя разказ от първо лице. Отърсването обема 250 страници, сиреч целия роман - забавен и монологичен, бликащ от остроумие и яростен хумор, пълен с изобретателни образни построения, изненадващ с точни словесни попадения, гротесков и метафоричен, унищожителен във високомерието си, гневен, саркастичен.

Левичаров при връчването на Лайпцигското отличиеСнимка: picture-alliance/ dpa

Характерология

Каква все пак е причината за неврозата, чийто лек са сарказмът и гневът? Читателят неминуемо си задава този въпрос не след последната, а още след първите двайсетина страници на романа. Какво е сторил омразният баща, с травматичния спомен за когото разчиства сметки тази книга? Авторката, дъщеря на български преселник в Германия през 40-те години на миналия век, родена в Щутгарт, позволява на героинята си да разкаже удивително малко за бащиния характер и привички. Бащата в “Апостолов” остава също тъй епизодично очертан, почти памфлетен образ, както и героят, чието име носи романът. Харектерологичните щрихи са: чаровен, пациентките му /професия: лекар/ го превъзнасят, има най-хубавия глас в българския мъжки хор в Щутгарт, обича философията и чете Ницше. Единствената му, затова пък непростима грешка е, че е меланхолик, вмрачава душите на дъщерите си, и на 43-годишна възраст опозорява семейството си, като се обесва.

Изкуплението се стоварва върху грешника - по-точно върху страната му, тъй като самият него вече го няма, - във вид на класическа мизантропия: тя изпълва романа от първата до последната страница. И от мизантропията в чист вид Сибиле Левичаров черпи невероятната енергия на своя разказ. Автохарактеристиките на нейната героиня са крайно любопитни от гледна точка на психологията на разказа. Негова отправна точка е непреодоляната детска травма, независимо че външната му събитийна верига тръгва от съвременна България. Наскоро, в нощта преди да отлетим за София, той /става дума за бащата, б.а./ беше седнал в стаята ми. Изправи се бавно и мина през стената. Вече беше изчезнал, а краят на въжето му все още се влачеше по пода, докато после и краят на въжето изчезна. Баща ми винаги си носи въжето, това не е нищо ново. Болезнено наранена, драстично отнета любов е другата страна на омразата, превърната в своего рода стратегия и поза на преодоляването. Съвременните психолози препоръчват разтоварване от потискащи душевността емоции чрез пренесено във въображението отмъщение върху субекта на травматизиращото въздействие. Имат ли място подобни терапии в литературата?

Строго погледнато, романът “Апостолов” е точно това – фикционално отмъщение, разправа с нещо, което е нанесло незаличима болка, травматизирало е паметта за бащата, а с това е блокирало и чувството за съпринадлежност, за близост и съпричастие. Сестрински чувства, доминирани от неовладяна ревност, омерзение към другите, омерзение към себе си, отчуждение от всичко, изключая стари манастири и някои животни, определят света на героинята. Нейното обяснение: Може би всичко грозно ме привлича, защото непрестанно търся доказателства за това колко прогнил и пропаднал е светът. И ироничната й самопреценка: Тази театрална болест съм наследила от баща ми; и той беше същият мигренозен парцал. Отмъстителни нагони стоят зад всичко това, чертаят стоманените си маршрути, предизвикват перверзен душевен оргазъм и хоп, цапват те по главата, за да разбереш що за изкривено същество си... Да си изпитвала някога състрадение към някого? – Не, нито към умиращата си майка, нито към друг някой човек...

Реторика без адресат

Поза? Да, но твърде последователно прилагана, за да оставя съмнение в естеството на театралната болест, която се разгръща пред погледа на читателя. Vivos voco, mortuos plango – живите зова, мъртвите оплаквам, казват древните. Кого зове, към кого се обръща тази книга? Или може би литературата е изгубила свойството си на обръщение, на критичен апостроф? Никой, освен вероятно само дилетантът, не отрича правото на писателя да драматизира и да хиперболизира, в което право Сибиле Левичаров успя да се закълне доста пъти в доста интервюта след излизането на романа. Но пък и всеки ще се съгласи, че хиперболата е литературно средство, а не самоцел. При цялата изобретателност и забавност, хлевоустието на разказвачката в някакъв момент започва да додява. Вероятно тъкмо защото първоначално спечелен от хапливото многословие, читателят постепенно започва да го отъждествява с тип патология на речта, защото все по-ясно забелязва, че виртуозната реторика има само един адресат. Тя обслужва волята на словоохотливата героиня да държи на емоционална дистанция собственото си страдание и нараненост.

Романът "Апостолов"Снимка: Suhrkamp

Страданието, далеч не само според Ницше, на когото авторката пряко и косвено се позовава, е мощен източник на самопознание и творчески подтик. Проблемът е, че и като самопознание литературата въздейства не просто с набор от словесни каламбури, изкусни композиционни похвати, а и с онова, което казва. Казването в романа на Сибиле Левичаров впечатлява, субстанцията на казаното, за сметка на това, е оскъдна. Писателката засяга три тематични сфери: семейната драма и психическите комплекси, свързани с нея, раздвоеното между външно благополучие и вътрешен неуют битие на българската колония в Щутгарт, днешният български живот, осакатен предварително от сталинизма, след това и от посткомунистическото озападняване. Сведения за сталинизма разказвачката черпи главно от юношеските спомени на неемигриралите й от България роднини – спомени, които са поднесени, за жалост, твърде схематично, преповтарят известното и затварят темата в констатации за радикално духовно сгърчване на българския живот в теснотията и параноидността.

С повече литературна плътност се отличава портретът на щутгартските българи – колоритен и насмешлив, той очертава емигрантския профил на хора, събрани от случайността, свързани само от чувството за чуждост, все по-сантименталните си спомени и гаснещи илюзии. Този портрет същевременно поставя в странна близост виртуозни пародийни характеристики и плоски шаблони от рода на този за косматите българи, които живеят дълго, защото ядат чесън, и се женят за първата попаднала им швабска блондинка. По сходен начин поразително точни наблюдения и образни сравнения /сградна проказа, държавни метастази/ за сегашната българска реалност съжителстват с евтини булевардни фрази: Жените сигнализират, че са курви, мъжете, че са брутални. Що се отнася до тази смесица от литературност и профанизация, романът очевидно се заиграва иронично с клишета, изтъркани истини, стари и нови предубеждения. Само че използвайки ги, неволно ги и затвърждава, тъй като не успява да предложи нещо повече от самодоволна литературна игра с тях.

Усет към абсурдното

Времевата си обемност “Апостолов” дължи на гротесковата изходна фикция за постпогребалната церемония в чест на починалите българи от някогашната щутгартска колония. Възмогналият се благодарение на съмнителен бизнес техен сънародник на име Табаков се залавя с осъществяването на куриозна идея. Иска да препогребе бившите си другари в родината им, като за целта се възползва от доходоносен метод, патентован в погребалния бизнес. Криотехника се нарича откритието, самото то се състои в раздробяване на тленните останки в дребни частички. Криотехнически обработени, костите на българските покойници отпътуват от Щутгарт към София, триумфално кръстосвайки цяла Европа – в шествие от 13 луксозни лимузини с вдовиците и децата на непрежалимите, барабар с окачените на всяка лимузина германско и българско трикольорче. Страниците, в които Левичаров описва абсурдната паневропейска процесия, са сред най-забавните в романа.

Впрочем, и в тези описанията разказвачката не знае милост към никого. От злъчта и сатиричния й хъс не е пощаден нито един герой. Чувството за снизхождение и симпатия към човеците й е сякаш отнето – или пък е тъй старателно прикрито зад критиката на грозотата в света, че от него не личи и следа. Остава главно впечатлението, че експлозивният заряд на този роман произтича от компенсаторно преодоляване на някогашна психическа рана, както спазматичният комизъм в него изпълнява ролята на противоотрова срещу меланхолията. Но това научаваме всъщност още в началото на романа, финалът само отново го повтаря.

Удобството на позиционирането - раздаването на присъди от задната седалка - носи и литературни неудобства. Създава усещане за маниерност и анемия.

Sibylle Levitschroff: Apostoloff, Suhrkamp Verlag, Frankfurt am Main, 2009, 254 S.

Прескочи следващия раздел Повече по темата

Повече по темата

Покажи още теми
Прескочи следващия раздел Водеща тема на ДВ

Водеща тема на ДВ

Прескочи следващия раздел Още теми от ДВ