Ердоган трудно може да бъде наречен интелектуалец. А в политиката е по-скоро импулсивен - осланя се на вътрешното си чувство. В кариерата си нееднократно е доказвал, че знае как да изненадва и приятели, и врагове. В течение на годините той извървя пътя от убеден ислямист до прагматичен политик, а след като бе избран за премиер през 2003, пое курс за сближаване на Турция с ЕС. И бе разпознат от всички като голям реформатор.

Битките само го правят по-силен

Реформаторският устрем на Ердоган обаче продължи само до 2007 година. През това време, опирайки се на парламентарното мнозинство на своята Партия на справедливостта и развитието, той се постара да промени страната според изискванията на ЕС - законодателството бе приведено в съответствие с Копенхагенските критерии, икономиката бе освободена от хватката на държавата, а армията - от тази на политиката. Човешките права, включително тези на немюсюлманските малцинства, бяха увеличени, а кюрдите получиха правото на културно самоопределение.

Всички тези усилия бяха възнаградени - Турция бе поканена да започне предприсъединителни преговори с Европейския съюз. През 2007-ма година обаче влиятелните турски военни решиха отново да се намесят във вътрешната политика на страната, както са правили това успешно четири пъти от 1960 г. насам. Армията заплаши да свали от власт управляващите, ако не оттеглят подкрепата си за кандидатурата на тогавашния външен министър Абдула Гюл за президент. Същевременно Конституционният съд започна процедура за забрана на Партията на справедливостта и развитието, а националистически и кемалистки сдружения организираха масови протести за засилване на натиска над правителството. В крайна сметка привържениците на стария режим загубиха войната, а премиерът Едоган излезе от нея по-силен от преди. Вместо да продължи с реформите обаче, той реши да се посвети на големите инфраструктурни проекти.

Напред към президентския пост

Третият етап от неговото управление започна с блестящата му победа на парламентарните избори през 2011 година - партията на Ердоган стана първата, преизбирана два последователни пъти. Това даде допълнителна сила на Ердоган, който реши да възприеме авторитарния стил на управление, подобно на руския си приятел Путин. А от някогашния му европейски устрем не остана почти нищо - само колкото да не се скара окончателно с Брюксел.

Откритите провокации са сред отличителните белези на политическия стил на Ердоган - преди време той смая обществеността с твърдението, че германските политически фондации покровителствали тероризма в Турция, след което пък поиска разкриването на турски училища в Германия. Неотдавна той призова кюрдите към помирение и дори насърчи воденето на тайни разговори с арестувания през 1999 г. лидер на ПКК Абдула Йоджалан - за да се реши кюрдският въпрос и кюрдските сепаратисти да се превърнат в партньор и съюзник в Турция в региона. Така Ердоган се надява да спечели на своя страна кюрдските депутати, които да му осигурят необходимото мнозинство от две трети за приемането на нова конституция. Тя може да се окаже трамплинът, който ще изстреля Ердоган към президентството, веднага щом догодина оттам излезе настоящият държавен глава Гюл.

Така през 2023 стогодишнината на републиката може да завари Ердоган в президентския дворец, където през 1923 г. Кемал Ататюрк създава съвременна Турция. А делото на Ататюрк от първата турска република може да намери своето продължение във втората - тази на Ердоган.

АГ, РТР, ФАЦ, Е. Лилов; Редактор: Б. Михайлова