В един от големите български новинарски сайтове има анкета с въпрос “Ще опази ли жандармерията селата?” Почти седмица след началото на акцията са гласували близо шест хиляди души - 74,13 % с “не” и 25, 87% с “да”.

Възможно ли е и двата отговора да са правилни? Да, възможно е, разбира се. В дните на акцията и в населените места с присъствие на жандармеристи развихрилата се битова престъпност ще бъде овладяна. Да не забравяме, че в предишните две години на много места в страната реколтата от череши също бе пазена – и опазена от жандармерията.

Но това звучи повече от безутешно, защото показва до каква степен е прокъсана мрежата на елементарната всекидневна сигурност, от колко всевъзможни рискове и заплахи е нагнетено съществуването на българите и как цинично са обезценени и трудът, и собствеността, и животът им.

За челните сблъсъци

Причините за престъпността – далеч не само битова – не са една и две, нито пък са от вчера и онзи ден. Изправени сме лице в лице с нея, сблъскани сме челно и сякаш всеки е оставен сам на себе си, на собствените си сили и безпомощност в тази неравна битка. В деня на жандармерийската акция прочетох следната новина: “28-годишен мъж бе задържан от полицията в Две Могили след нападение над възрастна жена. Нападателят, с инициали А. Д., влязъл в дома на 80-годишната баба от село Могилино, след като свалил стъклото на входна врата и отключил райбера. Той започнал да души старицата, която живеела сама, като с възглавница е затискал устата ѝ, за да не вика. Мъжът силно миришел на алкохол и през повечето време с едната ръка държал панталоните си, разказала пред полицаите бабата. Жената успяла да ритне в слабините нападателя, избягала от къщата и излязла на улицата, за да търси помощ. Нападателят, който е от същото село, е задържан за срок от 24 часа. По случая е образувано досъдебно производство.”

Случаят е разказан в голям и относително сериозен всекидневник и може да бъде разчетен едновременно като потвърждение на казаното по-горе за самотните “ръкопашни битки”, в които сме въвлечени зорлем, и като абсурдна метафора.

Накъде ни води отчаянието?

Отчаянието ни като граждани и данъкоплатци се удвоява и поради ред социални безизходици, като така подготвя плодоносна почва за пораждането и виреенето на всевъзможни организации, паравоенни и профашистки, които предлагат защита и твърда ръка, обещават въвеждане на “ред и законност”, въодушевяват стреснатото население с обещания за “чест и кръв”, маршируват под черни знамена в черни дрехи и вещаят насилие, което да “успокои живота ни”.

Българите не намират опора във върховенството на закона и в управленските си елити, заети изключително и само със собствените си междуособици, оклеветявания и разчистване на икономически и партийни сметки. Виждаме как калта, с която се замерят политическите фигури, полепва и по институциите и окончателно ерозира доверието в тях. Към кого да се обърне редовият нормален, среднообразован и много унизен човек, къде да потърси справедливост, на кого да разчита – на кварталния полицай, чиито очи никога не е и виждал? На съда, който ще размотава делото му години наред? Към народния си представител? Трудни, да не кажа невъзможни, решения. Затова и чува лесното решение: доброволни патрули, легионери, шпицкоманди и прочие силоваци и охранители на националната му чест, достойнство, имот и живот.

Време е, преди подобни опасни тенденции съвсем да размътят обществените води, да се сложи точка на отчуждението между българските граждани и българските институции. Не казвам, че може да стане в един ден, но трябва да се тръгне по тоя бавен и последователен път преди съвсем да сме излезли от пътя.