Има една причина, поради която предшественикът на Доналд Тръмп - Барак Обама - се наложи срещу съпротивата на мнозина - например на бившата външна министърка Хилари Клинтън, на републиканските сенатори Джон Маккейн и Линдзи Греъм - и реши да не участва в сирийския конфликт с военни средства. САЩ и светът бяха уморени от двете водени от САЩ интервенции в Афганистан и Ирак, както и от военната операция в Либия, която без САЩ нямаше да се състои. След години на кръвопролития, и в трите страни нито настъпи мир, нито сигурност.
Но основната причина, поради която Барак Обама не се намеси в Сирия, е друга: Сирия не застрашаваше националната сигурност на САЩ - колкото и грубо да звучи това при такъв един ужасяващ конфликт.
Извън сферата на интереси на САЩ
Въпреки че Обама демонстрираше понякога доста колеблива позиция, все пак със своята не особено умна забележка за "червената линия", която Асад не бива да преминава, той имаше ясна позиция. Сирийският конфликт не бушуваше близо до САЩ и не застрашаваше американските интереси. Затова и не беше необходима военна намеса.
Поведението на Обама беше подсилено от това, че той се остави да бъде въвлечен в конфликта в Либия - противно на убежденията си. Той беше наясно, че намесата в един още по-сложен конфликт в Сирия ще бъде сериозно политическо, военно и финансово предизвикателство за САЩ. Намесата в Сирия би коствала не само огромни военни ресурси, но и години на възстановяване. А много американци се опасяват от такава непосилна задача. Обама знаеше, че уморените от войни негови сънародници не са готови за нов военен ангажимент точно във фазата, когато усещаха на гърба си последиците от финансовата криза.
Доскоро и Доналд Тръмп гледаше на нещата по същия начин. Той дори се противопостави на военна намеса в Сирия още по-твърдо от своя предшественик. Още през 2013 година Тръмп многократно се застъпваше - в Туитър - за ненамеса в Сирия и наистина беше ревностен противник на военен ангажимент в сирийския конфликт. Вместо това Тръмп многократно подсказа, че би могъл да си сътрудничи с Асад в борбата срещу най-голямата, според него, заплаха - в борбата срещу ИД. Изглеждаше, че това пасва добре на неговото мото "America first" - да се грижи на първо място за вътрешнополитическите проблеми и да се намесва външнополитически само когато това е оправдано от гледна точка на американските интереси.
Повратът
Доналд Тръмп промени поведението си след химическата атака срещу града, контролиран от сирийските бунтовници - може би заради големия брой жертви, сред които и много деца. Президентите не само могат, но и трябва да променят мнението си при наличието на нови обстоятелства. Това обаче не променя факта, че - както и при Обама - САЩ нямат истински план за Сирия "след това".
Към това се прибавят и вътрешнополитическите грешки на Тръмп, напр. около забраната за влизане на мюсюлмани в страната или здравната реформа. Защо тогава той да е непременно по-подготвен за един толкова сложен конфликт като сирийския?
С емоционалното си отклонение за "малките сладки бебета", загинали при химическата атака, Тръмп уцели един чувствителен нерв у мнозина. Но неговият импулсивен политически и военен отговор, с който вкарва САЩ в конфликта, е опасен.
Доналд Тръмп се хвали, че взема бързи решения, че е непредсказуем и че умее да прави разлика. От негова гледна точка, обратът в сирийската политика е най-добрият пример за неговия подход към нещата. Този обрат е ясен сигнал към противниците на САЩ, като Северна Корея и Иран. Тръмп обаче показва и на американците, че - за разлика от Обама - се отнася сериозно. Освен това така той изтласква на заден план всички неприятни за него теми, като връзките с Русия в предизборната кампания и здравната реформа.
Цената за този обрат, която ще платят САЩ и светът, обаче може да се окаже много висока.