На 8 юни 1972 година тази снимка обиколи целия свят: едно чисто голо момиченце бяга от напалмовата атака, извършена във виетнамското село Чанг Банг. Детето е 9-годишната Ким Фук.

Фотографът Ник Ут, автор на световноизвестната снимка, откарва ранените деца в една болница в Сайгон. Ким Фук има тежки изгаряния и е на косъм от смъртта. Момичето обаче оцелява. Няколко години по-късно комунистическият режим във Виетнам се опитва да я използва за своите пропагандни цели. През 1992 година Ким Фук успява да избяга заедно със съпруга си: по време на полет от Куба до Русия двамата слизат от самолета при междинно кацане в Канада, където получават политическо убежище. През 1997 година тя получава канадско гражданство и основава фондацията "Ким Фук", която помага на травматизирани от войни деца. През 2019 година 55-годишната Ким Фук бе удостоена с Дрезденската награда за мир. В разговор с Дойче Веле тя казва, че името ѝ означава "златно щастие". Ето и цялото интервю:

ДВ: Помните ли още момента, в който видяхте снимката за първи път?

Ким Фук: Да, помня го много добре. Видях я, когато ме изписаха от болницата и се прибрах у дома. Много се засрамих. Защо бях гола, а братята ми и моят братовчед бяха облечени? Лицето ми беше толкова грозно, толкова отчаяно, плачех... Като дете смятах, че снимката е ужасяваща.

ДВ: Кога се промени това?

Ким Фук: С времето. Десет години след това осъзнах какво голямо влияние оказва тази снимка върху хората. Вече не се срамувах. Още по-важно значение за мен тази снимка придоби, когато станах майка. Носейки сина ми на ръце и гледайки черно-бялата фотография, си казвах, че никое дете по света не заслужава такива мъки. От този момент нататък снимката ми даваше сили. Тя ме накара да се застъпвам за мира.

ДВ: Какво си спомняте за момента, в който бе направена снимката?

Ким Фук: Тъкмо бях навършила 9 години. И лятото тъкмо беше започнало. Родителите ми разбраха, че войната ще достигне селото ни и решихме да потърсим убежище в храма. Укривахме се там в продължение на три дни. На третия ден, по време на обяда, един войник влетя вътре и ни каза, че незабавно трябва да бягаме. След това всичко се разви много бързо. Видях да падат четири бомби. Спомням си и пламъците, които избухваха навсякъде. Те изгориха дрехите по тялото ми. Видях, че и лявата ми ръка изгаря. Спомням си как в този момент си помислих, че ще стана много грозна. След това се уплаших и започнах да тичам. Когато излязох от пламъците, видях моите братя, моя братовчед и няколко войници. Продължих да тичам, а накрая се строполих на земята от изтощение. Един войник ми даде вода, дори ме заля ме с вода, но аз припаднах. И този момент, преди всичко заради снимката, промени живота ми завинаги.

ДВ: Как точно се промени животът Ви?

Ким Фук: Изпитвах страшни болки. Като дете много плаках. Знаех, че моята кожа никога няма да бъде същата както преди. Изкарах 14 месеца в болница, където бях оперирана общо 16 пъти. По-късно ме оперираха още веднъж - вече в Германия, за възстановяване на еластичността на кожата. Изгубих някак детството си, пропуснах цяла учебна година. Вярно, после я наваксах, но бях травматизирана и често сънувах кошмари. При нападението ние загубихме всичко. Добре, че оцеляхме.

ДВ: Чувствахте ли се като жертва?

Ким Фук: Като дете не съм се замисляла върху това. Но по-късно - да. Всеки ден гледах раните си, белезите. Трябваше да преодолея болките. Но аз не съм жертва само на войната. Когато виетнамското правителство ме откри, започна да ме използва за своята пропаганда. Не можех да ходя на училище. Бях под постоянен контрол. Така за втори път станах жертва на една власт. Но точно поради тази причина ценя това, което имам днес. Знам какво означава войната и затова ценя мира изключително много.

ДВ: Сега Вашата фондация помага на деца, преживели войни. Защо за Вас това е важно?

Ким Фук: Аз бях едно от милионите деца, станали жертва на война. И съм благодарна, че оцелях и ми бе дадено бъдеще. Благодаря на Бога, че все още съм жива. Не живея обаче с мъка, горчилка или омраза, а с любов към всички хора около мен. Те ме вдъхновяват и сега имам възможност да им върна нещо обратно. И не го върша по задължение, а от сърце. Мога да кажа на тези деца: Аз бях там, където си ти сега, и искам да ти помогна. Когато ми говориш за болките си, аз те разбирам. Това, от което имаш нужда, е мир и радост. 

ДВ: Загрижена ли сте за бъдещето?

Ким Фук: Радостна съм, че действително много хора по света правят много, но има още много работа. Ние винаги се надяваме, че ще направим света по-добър. Моето послание гласи: Нека всеки се научи да живее с любов, надежда и прошка и тогава няма да има нужда от войни. А щом малкото момиче от снимката е успяло да живее така, значи всеки би могъл.