Военната интервенция срещу режима на Муамар Кадафи в Либия беше първата война, която беше оправдана с принципа "отговорност за защита" (Responsibility to Protect). Той е концентриран израз на виждането, че международната общност носи отговорност (не правна, а морална) да използва всякакви средства, включително и военни, за да предотврати упражняването на насилие от страна на правителства срещу собствения им народ. Когато превенцията и дипломацията не дадат резултат, както в случаите с Либия и Сирия, позоваването на този принцип се превръща в разумен аргумент, легитимиращ външна намеса.

Има и по-ефективни методи

Позоваването на този принцип обаче налива вода в мелницата на привържениците на така наречения агресивен морализъм, в основата на който лежи космополитното тълкуване на моралните задължения. Но дори и да приемем този начин на мислене, остават някои въпроси: защо военната помощ има привилегировани позиции спрямо останалите видове помощ - например хуманитарната, която е необходима там, където болести и епидемии застрашават живота на милиони хора?

Ако целта наистина е да се спасят възможно най-много хора, може да се намери и друг вид помощ, който да е значително по-ефективен, а и по-евтин от военните интервенции, мотивирани с хуманитарна цел. Използването на военна сила от хуманитарни съображения винаги е и въпрос на политическа етика: има ли право една държава да облича своите граждани във военни униформи и да рискува живота им, изпращайки ги да защитават "чужди" народи?

Подобна "глобална" военна повинност влиза в противоречие с отговорността на държавата пред нейните собствени граждани и нарушава "договора" между военните и обществото, съгласно който при нужда военните жертват ако трябва и живота си, за да защитят интересите на своя народ. Вярно е, че този риск днес е сведен до минимум, откакто съвременните конфликти протичат основно с масирани удари от въздуха (като в Косово и Либия). Но когато трябва да се слага край на зверства и жестокости, например в случай на гражданска война някъде по света, ударите от въздуха обикновено не са достатъчни и се налага изпращането на сухопътни части. А това отново е свързано с риск да бъдат дадени много жертви.

Защита на невинни или убийство на невинни?

Защитниците на военните интервенции изхождат от презумпцията, че е морално да се убиват хора, ако това ще спаси живота на други хора. Или казано с други думи: смъртта на определен брой хора може да бъде оправдана с необходимостта да бъдат спасени множество други животи. Само че този начин на мислене не прави разлика между активното причиняване на вреди и пасивния отказ да се окаже помощ.

В целия дебат за хуманитарните интервенции често се игнорира въпросът за последиците от използването на военна сила. Нерядко в резултат на такава интервенция са свалят режими, след което обаче настъпва още по-голяма нестабилност, а в някои случаи започват дори граждански войни. Интервениращите сили обикновено избягват да понесат отговорността за подобни последици.

Без задоволителен отговор остава и въпросът дали използваните средства изобщо са подходящи за постигането на поставената цел. Така например ударите от въздуха в Косово не бяха в състояние да спрат убийствата и етнически чистки.

Всичките тези аргументи водят до заключението, че воденето на войни за защита на човешките права трябва да си остане абсолютното и последно изключение, до което се прибягва само в екстремни ситуации. Множество прагматични, а и морални аргументи изискват въвеждането на по-строги критерии за това кога е допустимо използването на военна сила за защита на населението.

АГ, ДПА, НЦЦ, Е. Лилов; Редактор: Б. Узунова