Бях на 32 години. Майка ми и баща ми запечатах, прегърнати на балкона. Не знаех дали някога ще ги видя отново. Оставих там и любими мои приятели (любими и до днес); сложих няколко дребни вещи в чантата си: всяка една спомен от среща с някого някъде.

Мама казваше...

Мама казваше, малко преди да тръгна: "Шошенце, и днес да си отидеш от този свят, е сигурно, че никой няма да каже: Горката, не си поживя."

Оттогава минаха 22 години. Майка си и баща си видях само след една година. Вече бях срещнала в Германия голямата си любов. За ужас на близките ми хора той беше - а и още е - албанец от Косово, от бедно семейство.

След един месец бяхме женени. Решенията си взимам бързо - и добрите, и лошите. Дадох приоритет на любовта и детето и това беше най-доброто "предаване", което някога съм правила през дългата си кариера в различни радиостанции, а и най-вярното и важно решение в моя живот.

Ако мама днес беше жива, щеше да каже: Ти не сбърка. А синът ми щеше да я прибере в своята 185-сантиметрова прегръдка и да й се усмихне с трапчинката.

Промяната...

Днес близка моя приятелка има рожден ден. Целунах я, прегърнах я, усетих топлината и уюта на прегръдката на мама и си казах: "Няма страшно! Докато ни има и сме оградени с любими приятели - промяна не трябва да има!"

Днес - на 10 ноември - аз празнувам рождения ден на жената, подарила ми прегръдката на мама. Промяна и има, и няма...