Вероятно почти навсякъде по света е така, поне днес в свръхинформираното ни, почти виртуално живеене: събитията преливат едно в друго без да стига времето да се оттекат и осмислят, скандалите и трагедиите се омесват, човешките драми стават все по-големи и бързопреходни, защото взирането в същината им се подменя с нездрава пикантерия, обраства с неуважителни към живота и смъртта мръснички подробности. Повечето медии сякаш са подчинени на особена наркотична зависимост, та умножават словоблудството, разгръщат апокалиптичността, доразвиват догадките и клеветите: „предишната доза вече не стига”.

Вероятно българската информационна среда е само един от многото мътни потоци и щем или не щем се плацикаме и давим всекидневно-всекичасно в него, а според устойчивостта на възгледите, умствения си капацитет и степента на (дез)информационна преумора му се поддаваме по различен начин: съпротивляваме се срещу внушенията, възпроизвеждаме като папагали елементарни тези, ругаем настървено и самоомерзително, или се оттегляме в апатия. Сериозно се замислих над този въпрос през седмицата, в която общественият мегдан се превърна в панаирджийско стрелбище, насред което бе възправена „лесната мишена Местан” и „оръжията” на пишман бабаитите бяха развързани.

Как се подменя истината

Сериозните анализи какво за случва в една партийно-икономическа структура от тоталитарен тип, каквато е ДПС, какви са зловредните й взаимозависимости със службите, как се разчистват сметките там и как това влияе на цялостната политическо-икономическа атмосфера в България от години, буквално потънаха, на мига се затрупаха под купища идеологически („национален предател”) и махленски („женкар с уклон и към гей прояви”) клишета, онзиденшните кичови снимки от разточителната сватба на Местановата дъщеря бързешката се подмениха от вчерашни и днешни скверни колажи и измишльотини.

Подмяната по същество е по-дълбока: размътва се истината, натрапва се допустимостта на неприемливия поведенчески модел да се бие падналия, в празните канчета здраво се набива тезата, „че всички са маскари”. Това страшно промиване на „народния мозък” вече дава своите страшни плодове: липса на градивен дух, мързел, цинизъм, овчедушие, покупко-продажност на всички нива в държавата, „обработваем” електорат по време на избори.

И апетитът за зрелища идва с яденето

Дори да се абстрахираме от „лесната мишена Местан”, остава въпросът колко, в какъв режим и с какви „опорни точки” работят пропагандните машини в България, за да бъдат масово деморализирани и развращавани гражданите, да бъде ограбвано правото им на обективна информация? Защото напуснем ли „бойното поле” на политическото, прекрачваме в друго „бойно поле”, където непрекъснато се разиграват и разнищват, разкостват направо с най-циничния възможен език случилите се обири, побои над учителки, разстрели на съмнителни или чисти бизнесмени, емблематични трагедии на „изтрещели” от невъзможност да се справят с живота хора.

Наблюдавахме „безпардонност като по учебник” в интерпретациите на семейното убийство-самоубийство в Пловдив, когато през хленч и вопли се доизмисляха контексти, отправяха се и се тиражираха брутални спрямо мястото на жената в съвременния свят възгледи, за да се засити настървения глад за зрелища, за още и още зрелища. Трагедията в Пловдив, като всяка трагедия, можеше да ни послужи за стъписване и смирение, за търсене и назоваване на пътищата, по които съвременният българин да потърси себе си отвъд полудяването, насилието, диващината и абсурда, да се вгледа в собствените си емоционални недоимъци и житейски безизходици, да потърси помощ и подкрепа, и да ги преработи. Но кой го е възпитавал да мисли и чувства, пък и за какво му е …