Никос Вулгаропулос е в инвалидна количка от 30 години. Краката не го слушат, лявата ръка - също; една цигара да иска да си запали, трябва да вика медицинската сестра. Умът му обаче е бистър, а и чувството му за хумор си го бива. "Другаруваме си с компютъра, на него не му пречи, че съм инвалид", казва Никос. Той има своя интернет страница и издава електронно списание, само че от кризата насам и то не върви. "Не мога да понасям вече тази мизерия, казва Никос. Не ми се излиза от къщи. Видя ли на улицата как старци ровят в кофите за боклук, ми иде да се разплача."

Оцеляване

Маркос Каликас също е в инвалидна количка. И за него интернет е единствената разтуха в безрадостния делник. Интернет-кафенето, в което се отбива, е кажи-речи единственото в Атина, където може да влезе, без да трябва да качва стъпала. "Навсякъде има стъпала, навсякъде дупки, изпочупени тротоари, оплаква се той. Като инвалид е ужасно трудно да се придвижваш в Атина, тук за нас никъде няма подходящо място, няма ни един парапет, който поне малко да те улесни."

С електрическата си инвалидна количка Маркос може да се движи само по улиците, между автомобилите и мотоциклетите - тротоарите са прекалено тесни, с изпочупени плочки, на половина заети от паркирани коли. "Шофьорите са агресивни, ругаят те, че трябвало да те чакат да се придвижиш", разказва Маркос. Добре поне, че от 2000 г. в атинското метро вече има специални асансьори за инвалиди - това позволява на хора като Маркос да се придвижват до центъра на града.

Безпомощност

Инвалидната пенсия на Маркос е 644 евро месечно. И тя едва стига, но поне още не е орязана. Инвалидните пенсии в Гърция всъщност трябваше да бъдат намалени, но в последния момент този план беше изваден от пакета с мерки за икономии. Маркос се страхува да не би един ден пенсията му все пак да бъде намалена. Ако действително се стигне дотам, парите съвсем няма да му стигат. Той и сега не може да си позволи да плаща на медицинска сестра - във всичко му помага майка му. Без нея е напълно безпомощен.

Всеки ден Маркос пътува безплатно с автобус до центъра за трудова терапия. Навърши ли обаче 45 години, той вероятно ще загуби правото си на такива безплатни пътувания. Тогава завинаги ще е затворен в жилището си. "За човек, който няма умствени увреждания, това е непоносимо", казва Маркос.

АГ, ЗЦ, ДПА, Б. Рачева; Редактор: Д. Попова-Витцел