"В лодката умирах от страх. През цялото време държах в ръцете си по-малкия ми брат, дори и когато паднахме във водата. Държах го и плачех. Молех се на Бога да отида в рая. Мислех, че ще умра. Смъртта беше толкова близо", спомня си Фара. Тя е само на 10 години. Избягала е заедно със семейството си от Сирия.

"По време на бягството прекарахме пет месеца в един български лагер. Беше ужасно. Пазачите ни биеха", разказва Намир. Той е на 12 години и е роден в семейство на сирийски християни. В Дамаск Намир и близките му са били преследвани заради вярата си. Някои от членовете на семейството били дори принудени да приемат исляма. "По пътя към Германия минахме и през една тъмна гора, където си загубих обувките. Краката ми се разкървавиха от храстите и тръните. Бащи ми ни носи на ръце - и мен, и сестра ми. Бях толкова гладен и жаден", спомня си той.

Една трета от бежанците са деца и младежи

17-годишният Валид също е бежанец. Той е избягал от Сирия заедно с майка си и двамата си братя. "По време на бягството ни малкият ми брат се загуби. Не можахме да го открием три дни. Беше ужасно, не преставахме да плачем. По-добре аз да се бях загубил, не той. Той е още толкова мъничък. Като го открихме, беше сериозно травмиран. Той плачеше и се смееше едновременно. И днес предпочита да не говори за това", разказва Валид.

По време на бягството Валид се държи като голям мъж. Баща му не е с тях, той е останал в Сирия. "Понякога мама изпада в нервни кризи. Всички ние сънуваме кошмари. В едно сирийско училище, където пренощувахме по пътя, видяхме с очите си как убиха двама души. Никога няма да забравя това", казва младежът. Най-щастливият ден за него щял да дойде тогава, когато ще може отново да види баща си.

Фара, Намир и Валид са само една малка част от децата, преминали през ужасите на бягството. По данни на германското правителство, една трета от всички бежанци са деца и младежи. Организации за закрила на децата като "Save the Children" се опасяват, че много от тях са преживели истински ужас, но малко от тях говорят за това.

"Бежанските деца са на първо място деца. И те искат да се чувстват сигурни - както всички деца. Те са избягали от насилието и нищетата, но и сега житейската им ситуация е катастрофална", казва психологът Андреас Матеншлагер. В град Улм той предлага психологическа помощ за травматизирани деца на бежанци и малолетни бежанци, пристигнали в Германия без родителите си.

"Чувството за сигурност при малките деца не се определя от мястото, а от връзката им с родителите. Децата се свикнали със своите "силни" родители в родината си. И когато по време на бягството родителите им са принудени да преминат през толкова много препятствия, които им отнемат и последните сили, децата губят чувството си за сигурлност", казва Матеншлагер.

Много деца имат нужда от терапия

Преживяното по време на войната, преследванията, гоненията и мъченията в родината им, както и трудното бягство към Европа затормозяват децата психически. Положението в бежанските лагери, дискриминацията и изолацията оказват допълнително влияние върху психиката им. "Семействата прекарват много дни и месеци в първоприемните лагери, където на едно място са събрани до 1500 души. И това е огромно психическо натоварване", казва д-р Фолкер Мал, директор на Детския център в Мюнхен.

Много от момчетата и момичетата страдат от посттравматични смущения и имат проблем с адаптацията. "Нашите структури са добре изградени. Имаме достатъчно институции, които могат да се справят с проблема. Но процедурите по предоставяне не убежище понякога продължават години", казва Фолкер Мал. А здравноосигурителните каси в Германия разрешават психотерапия само при признато право на престой.

Психологът Андреас Матеншлагер и неговият екип са намерили разрешение на проблема. Един път седмично опитен психолог от неговия екип предлага в Улм безплатен прием за семейства на бежанци. Инициативата се финансира от църквата. Д-р Малтеншлагер обаче изтъква, че в ограниченото време на сеансите е трудно да спечелиш доверието на децата и младежите. Едва когато изградят доверие към психолога, травматизираните деца могат да се отпуснат и да говорят за тежките си преживявания.