Нойе Цюрхер Цайтунг предлага следния анализ по темата:

Държавите от евро-зоната не сториха нищо от онова, което им предричаха преди няколко месеца. Те нито напуснаха валутния съюз, нито се присъединиха към страните от ЕФТА. Еврото не колабира, протестите в Гърция и Ирландия не се разраснаха до извънредно положение. Евро-зоната все още съществува, проскубана и опърпана, но непроменена в ядрото си; влизащите в нея страни имат самосъзнанието на общност по съдба. Предвид многото прибързани надгробни приказки, е важно да припомним тези факти.

Демонстрацията на сплотеност струва скъпо

Икономическата цена е очевидна и тя е извънредно висока. Принципът на индивидуална държавна отговорност бе подменен от скъпото колективно застраховане против бюджетни неразбории и престъпно безхаберие.

Не по-малко сериозни са и политическите последствия. Мечтата на евроентусиастите винаги е била създаването на един колкото се може по-широк съюз. Сега обаче се видя, че подсигурителните механизми на общността, като например пактът за стабилност, могат да бъдат обезмислени от отделни държави; например чрез граничещата с престъпност политика на трупане на дългове от Гърция. И обратно: всички съществени инициативи за противодействие на валутната криза произлязоха от отделните страни-членки. Комисията играеше само подчинена роля, а парламентът напразно претендираше за своите права. Също и инициативата за забранена за полети зона над Либия не дойде от Съвета на ЕС или от необятната брюкселска дипломация, а от Лондон и Париж. Тези факти показват пределно ясно границите на интеграцията.

В своята същност ЕС си остава един каролингски съюз, чийто гравитационен център както по времето на Карл Велики преди повече от хиляда години обхваща днешна Германия и Франция. Тяхното помирение стоеше в началото на европейския проект. От 1960-те години двете страни се борят и за валутно-политическа хегемония. Но германската марка беше мащабът за останалите. Париж никога няма да се откаже доброволно от еврото, защото то символизира преодоляването на германската доминация. А Берлин държи на еврото, защото то не му причини щети. Днес германското лихвено число е мярката на финансовата политика. Така че двете страни ще бранят до край "своята" валута.

Погледът в миналото - рецепта за бъдещето

Движещата сила винаги са били националните държави, и сегашната криза е уместен момент, за да припомним това. Всяко десетилетие има своя лайтмотив в ЕС: през 1990-те години в центъра на вниманието бе източното разширяване, а през последното десетилетие бяха разширени институциите на общността. Следващите години би трябвало да послужат за свеждането на интеграцията до едно разумно равнище. Спасението не е във все нови компетенции за Комисията, тъй като тя не успя да наложи дори пакта за стабилност и не е в състояние да се пребори с националните правителства, даже когато е в правото си. Блажени са онези, които вярват, че Брюксел може да наложи "духа на договорите" против интересите на отделните страни-членки.

Най-важното е националните правителства да осъзнаят своята отговорност. Пазарните сили щяха да бъдат важен коректив, ако не бяха обезсмислени от евро-кризата. Но и те не са заместител за политическата воля в отделните столици. В това отношение Париж и Берлин, когато действат сплотено, имат както винаги централна роля. Затова солови акции като германския финт по либийския въпрос имат разяждащи последствия. По този начин Германия пропилява своя капитал от доверие и влияние, от който ЕС спешно се нуждае.