Анализ от Даниел Смилов:

“Репортери без граници” класираха България на 111-то място по свобода на словото, с което станахме най-зле представилата се страна не само в ЕС, но и на Балканите. В пряка конкуренция сме с държави от Африка, а Унгария е с почти 40 места преди нас. И понеже мнозина се запитаха дали наистина заслужаваме това място, нека разгледаме нещата в детайл.

Подобни класации по принцип не са толкова важни с конкретните места, които дават на страните, колкото с тенденциите и проблемите, които описват. Дори и да не сме точно 111-ти, всекиму би трябвало да е ясно, че България е в негативен тренд по отношение на медиите - квази монополите в пресата си съществуват, назначават се политически комисари в БНТ, криминалното преследване срещу собственици на независими медии стана правило, медийната собственост е неясна и т.н. Тези проблеми са достатъчни, за да смъкнат страната във всяка една класация.

Все пак нека да сравним малко по-систематично ситуацията в България и в Унгария, за да добием по-добра представа в какъв смисъл сме станали толкова изключителни, че от гледна точка на външните наблюдатели вече сме в собствена лига.

Съпоставка първа: плурализъм

И в България, и в Унгария медийният плурализъм е ограничен, но не унищожен (за разлика от Русия и други автократични режими). В Унгария затвори и последният голям опозиционен нетаблоиден вестник, притежаван от бивш приятел на премиера Виктор Орбан. В България нетаблоидни опозиционни вестници почти няма. Всъщност и таблоидни опозиционни вестници няма. Повечето издания на хартия са на г-н Пеевски, споменат изрично от “Репортери без граници”.

В унгарските телевизии плурализмът се дължи на една група с чуждестранен собственик. В България също има чужда собственост в основните комерсиални телевизии. Там протичат процеси на прегрупиране, но засега поне една от тези телевизии не е под пълния контрол на правителството.

Не бива да забравяме обаче куриозния случай с малка опозиционна телевизия, която беше купена от лице, официално несвързано с правителството, което просто я затвори. Тъй като не ставаше дума за свръхкомерсиална телевизия, логиката на тези действия очевидно беше не “пазарна”, а чисто политическа. Само заради този случай, който е удивителен с арогантността си, заслужаваме да сме в дъното на медийните класации.

Съпоставка втора: обществени медии

В Унгария управляващата партия има пълен контрол над обществените медии - и ги е превърнала в свое пропагандно оръдие. В България нещата са по-добре - БНТ и БНР имат по-висока степен на независимост (и по-голяма относителна тежест на медийния пазар). Това обаче не изключва запазването на лостове за индиректно влияние върху съдържанието, както и изпращането на политически комисари сред ръководството на тези медии.

Съпоставка трета: електронни медии и социални мрежи

Като цяло тези медии са свободни и плуралистични и в двете държави - опозицията има достъп основно до тях. В България правителството опита да направи собствена тролска фабрика, но постепенно тя се нормализира до политически “институт” и се зае с по-стандартна партийно-идеологическа дейност.

Съпоставка четвърта: начин на контрол

Политическата среда в България и в Унгария е различна. Концентрацията на власт в Унгария е много по-висока, не на последно място и заради избирателната система. С малко над 49% от гласовете партията на Орбан се сдоби с конституционно мнозинство и трети пореден мандат. Това дава възможност на тази партия да пренапише правилата и да създаде режим, при който контролира пряко обществените медии и оказва сериозен “пазарен” натиск върху частните. В резултат от този натиск непослушните започват да фалират, а послушните - да се окрупняват.

В България имаме управление в сложни коалиции, което означава, че медийният комфорт се договаря далеч по-трудно. Тъй като държи голяма част от медиите чрез депутата си Делян Пеевски, ДПС на практика е винаги на власт - формално или неформално. Смяната на властта е сигнал и за смяна на редакционната политика на тези издания. Това се случи през 2009, през 2013 и през 2014 година. Сега ДПС уж е официално в опозиция, но медиийната му империя е проправителствена.

Тоест, разликата между двете страни е в степента на неформалност на политическия контрол върху медиите. Това, което Орбан постига пряко и директно, в България се случва чрез задкулисни договорки. Кой вариант е по-добър - трудно е да се каже.

Съпоставка пета: държавна пропаганда и очерняне на опонента

На последните избори Орбан излезе извън границите на демократичното приличие, като обяви опозицията за предатели, дирижирани от Сорос. Беше организирана правителствена кампания с билбордове, допитване до населението и медийни прояви, която целеше да убеди хората, че политическите опоненти на Орбан са всъщност една гигантска криминална конспирация.

Всеки българин, видял билбордовете в Унгария, би ги разпознал безпогрешно - същата стилистика срещу опозицията използва не самото правителство, а неговата частна медийна патерица. Медиите на ДПС (в частно качество) произвеждат де факто същата пропаганда, като публикуват “книги” за опозиционните конспирации и навързват невероятни мрежи от Христо Иванов, през Костов, направо до Сатаната. Борисов и самото правителство обаче никога не са яли този лук, нито са го мирисали. (Това е ирония.)

Съпоставка шеста: наказателно преследване на медии

Тук България води убедително пред Унгария. Орбан плете криминални мрежи, опитва да затваря университети и да вдига данъците на НПО-та. При нас обаче неудобните издатели са всички до един подсъдими и срещу тях са задействани всякакви процедури, включително за отнемане на имуществото им, което държавни структури считат за незаконно придобито.

Съпоставка седма: качество на журналистиката

Изчезването на нетаблоидната преса и масовото сваляне на стандартите в най-популярните електронни и печатни издания прави България абсолютен шампион в надпреварата към медийното дъно. Каквото в България се изговаря, в Унгария все още само си го мислят. Нормализирането на хомофобията лъсна релефно при дебатите около Истанбулската конвенция, които съвсем еднозначно показаха, че политически може да сме членове на Европейския съюз, но медийно членуваме основно в Кръчмарския съюз на световния цинизъм.

Медийният език, който се налага в България, е език на повсеместното недоверие към общи, колективни действия - към работата в обществена полза. Отношенията винаги са платени, всичко има цена, солидарността на национално или наднационално ниво е опасна. Българите са ощетени от историята и затова не дължат никому нищо.

Този цинизъм го има и в Унгария - вижда се в антиимигрантските кампании на правителството. В България обаче той се е превърнал в житейска философия на средния българин. Жертва на масовото промиване на мозъци в тази посока изглежда е и самият премиер Борисов. За него медиите са просто на един или на друг олигарх и всичко, което пише в тях, е защита на интересите на собственика. Куриозното е, че Борисов управлява почти цяло десетилетие една държава, стигнала до това нерадостно положение, без да съзнава, че носи отговорност за него. Както и не дава вид да съзнава, че систематичното съвпадение между интересите на един определен олигарх и правителствените позиции чисто математически не може да бъде случайно.

Накрая: кой е по-по-най?

И така: кой заслужава палмата на първенството по проблеми в медийната среда - България или Унгария? Както се вижда от всичко изброено дотук, това е сложен въпрос. Може би и двете държави трябва да са някъде около 90-то място в подобни непрестижни класации. Но вместо да се тюхкаме, че съдията не е видял три корнера и един тъч в наша полза, с които бихме излезли с едни гърди пред Унгария, със сигурност е по-добре да се вгледаме в нещастната ни медийна гарнитура, която би загубила всеки мач. Както успя да загуби мача за Истанбулската конвенция, като от правен инструмент срещу домашното насилие направи “трети пол”.