Няма безопасни професии в България, както пише „Таймс” тези дни. Точният превод на първото изречение е „В България почти всяка престижна работа може да те убие”. Независимо дали пишеш книги за мафията (убийството в понеделник), ръководиш фирма, занимаваща се с поддръжка на атомни електроцентрали (убийството в неделя), или си шеф на футболен клуб. В последната професия смъртността е най-висока – 15 убити за 13 години.

И все пак „Таймс” греши. Със сигурност има една престижна, популярна, видима работа, която е напълно безопасна - Министър на вътрешните работи. Това е един особен

български парадокс

принос към новата политическа история. Изведен като закон, той гласи следното. Колкото организираната престъпност и корупцията в една държава расте, толкова сигурността на вътрешния министър е по-непоклатима. Няма сила, която да го помести, няма премиер, който да го укори, няма президент, който да не застане зад него. Разбира се, ако сменим вътрешния министър (спокойно, само в рамките на изречението), с главния прокурор например, току-що формулираният закон не престава да действа.

Казано иначе, днес в страната има

две престижни и безопасни професионални реализации

Едната е да си част от органите за борба с организирана престъпност. Другата е ако си част от самата организирана престъпност. Сигурност и покой. Спи езерото. Единствено като лек ветрец се явява въпросът къде тогава минава тънката червена линия между двете професии, но отминава без следа.

Разбира се, всеки среден български гражданин и читател знае къде по-убийствени и мрачни неща от „Таймс” по тази тема. Но той, първо, не вижда смисъл да ги изговаря, второ, все повече започва да се страхува и трето... Третото май е най-тъжно – неговият, т.е. нашият праг на поносимост вече е станал висок като дувар и се губи разделителната линия между нормалност и абсурд. Нещата са отишли толкова напред, че трябва да се говори с букварни изречения и да се задават най-елементарни въпроси.

Приятелските срещи между разследващи и разследвани са а) нормални или б) абсурдни? Функционирането на зам. министър с двойно име е а) нормално или б) абсурдно? Поръчково убийство в центъра на София веднъж или два пъти седмично е а) нормално или б) абсурдно? Вътрешната сигурност на вътрешния министър в подобна ситуация е а) нормална или б) абсурдна?

Въпросите могат да бъдат много повече

Последният от тях обаче звучи така. Собственото ми търпение, поносимост или конформизъм в тази ситуация са а) нормални или б) абсурдни. Все ми се струва, че ако задаваме подобни въпроси поне веднъж седмично (честота по-малка от убийствата и скандалите в държавата), нещо може и да мръдне. Поне ще ясно кой от коя страна на отговорите застава. Защото сега не е. Категоричността на пишещите във форумите е едно, а публичният конформизъм, когато си с име и тяло, съвсем друго. В контекста на случващото се, последната подписка на публични (проминентни, както би казал „Таймс”) лица в признателност към Симеон Саксгобурготски е част от... а) нормалността, б) абсурда. Изберете сами.

Впрочем ето още една безопасна професия у нас – интелектуалец. Макар и не толкова престижна, донякъде с право.