Една мисъл ме мъчи постоянно и упорито от много време. Тя е моята къртица, която някой ден трябва... Абе трябва да стана някоя утрин, да обуя високите гумени ботуши, да взема правата лопата и градинския маркуч и да удавя тая мисъл-къртица в собствената й дупка.

Ето я мисълта: днес е най-лошото време, най-тежките времена преживяваме днес, българският народ не е живял по-зле и не е преживявал по-големи тегла никога в историята си.

Та тази мисъл ме мъчи. Тя се появи, защото непрекъснато чувам такива думи, от ляво и от дясно. И сега ще ви кажа защо ме измъчва толкова много. Защото ми се струва, че е генерално глупава и неправилна, малоумна и вредна. Както казах - къртица.

Степени на лошотията

И започвам да разсъждавам. Наистина ли, по дяволите, днес, сега, са най-тежките времена, които е преживявал българският народ? И по какво се измерва тежестта на времената и лошотията на живота? Ако приемем, че това колко е тежко времето или колко е лош животът се измерва по субективното усещане на човека или на някакви групи от хора, то много, много ще се объркаме. Защото субективното преживяване на човек за живота му и за качеството на живота му е толкова превратно, толкова смешно променливо и ефимерно, че няма накъде повече! Представете си един милионер с пет деца и здрав като бик. Живее в планинска вила в Швейцария, храни се с най-отбрани, екологично отглеждани продукти, обаче... има примерно хемороиди или е импотентен. И той може да смята себе си за изключително нещастен човек, а оттук да твърди, че живее в най-жалките и тежки времена.

Освен това: човек се чувства така, както реши да се чувства или както му наредят да се чувства. Или както му позволят да се чувства. В ужасни, тоталитарни времена хора, уж смазани от нечовешки диктатури, обикновено с усмивка твърдят, че живеят добре, докато хората в уредените демокрации често се оплакват ужасно. Тоест - на един човек, на когото е забранено дори да си помисля да се оплаче, никога не му минават през главата идеи, че не живее добре и че времената, в които живее, са тежки. И той се усмихва. Сигурно поради това по-възрастните българи си спомнят времената на тоталитаризма като много хубави. Те всъщност не си спомнят това, че са били хубави, а че в тези времена просто никога не са се оплаквали - или поне не са го правили шумно и показно.

Плиткото дъно

И така. Да зарежем субективните преживявания. Да видим Индекса на човешко развитие. Индексът на човешкото развитие на ООН измерва равнището на бедността, грамотността, образованието, очакваната продължителност на живота и пр. Той е стандартизирано средство за оценяване на благосъстоянието и най-вече на детското благополучие. Според този показател България е в групата на страните с индекс от 0,800 до 0,850. Нека да помислим. Значи има и страни с индекс 0.600, 0,500, а също и такива с индекс под 0,400. Нали така? И ето кои са тези страни. Китай - с индекс на човешко развитие 0,700, както и Индия - с индекс на човешко развитие под 0,600. А това вече прави една трета от населенитето на света. Но още по-забележително е, че другата една трета е с индекс на човешко развитие под 0,500. (Става въпрос за африканските и бедните азиатски държави). Така че българите се подреждат - заедно с мексиканците, бразилците, венецуелците, румънците и руснаците - в дъното на списъка. Но! В дъното на списъка на най-богатите и най-проспериращи хора в света!

И нека да отбележа настойчиво! Този индекс не отразява само богатството на богатите, не отразява само икономически или финансови показатели. Той отразява много богат комплекс от показатели: детска смъртност, достъп до образование и здравеопазване, средна продължителност на живота, финансово благосъстояние и много други. И изводът е, че в настоящото време българите се подреждат на опашката. Но на опашката на най-богатите и най-качествено живеещите хора на планетата.

Но нека продължа нататък и да помисля дали пък не живеем зле, защото преди, в по-стари времена сме живели по-добре и просто сравнението с тези по-стари времена ни кара да страдаме? Така. Първото нещо, което ми идва наум, е, че средната продължителност на живота на българите не се е променила почти никак от поне 40 години. А средната продължителност на живота - повярвайте ми - е невероятно сигурен показател за качеството на живот. Всяка драстична промяна в качеството на живот драстично се отразява на продължителността на живота. Тоест - по този показател някак си излиза, че в последните 40 години качеството на живот в България не се е променяло драстично. Странно, нали? Но сега ще ви докажа, че не е никак странно.

Хора, спомнете си!

Та преди тези 40 години са концентрационните лагери в Белене, Куциан, Ловеч и Скравена, малко преди това - национализацията и „Народният” съд. Преди тях е Втората световна война. В която България загубва само за една година 35 000 млади мъже, а преди това е бомбардирана стотици пъти от Съюзниците. Преди Втората световна война е не друго, а времето на Голямата криза, която, дори и без да е засегнала най-силно България, й се е отразила доста жестоко. Но е добре да се каже също, че в тия уж благоденствени времена между Първата и Втората световна война грамотността на българите е доста под 50%, а продължителността на живота е 51 години. Докато сега е близо 73. А детската смъртност тогава е в пъти по-висока от днешната. Преди тези години на „благоденствие” са и Националните катастрофи от 1913 и 1918. Когато средната продължителност на живота е около 45 години, а детската смъртност е чудовищна.

Нека само, защото се уморих от гняв, да кажа, че преди ХХІ-ви и ХХ-ти век е имало и други времена. Може би те са били по-добрите времена? Нека да помислим само за чумната епидемия от 1354, която оставя България само с половината й население, и да спрем. Защото наистина няма смисъл да се говори повече за това дали сегашните времена са най-лошите от всички човешки времена. Поне така мисля аз.

Автор: К. Терзийски, Редактор: А. Андреев