Коментар на Любослава Русева

През 1455 г. битката при Сейнт Олбанс в Англия слага началото на войната за английския престол между привържениците на Ланкастърите (с отличителен знак червена роза) и управляващата династия на Йорк (с отличителен знак бяла роза). Конфликтът, продължил 30 години, най-сетне завършва с издигането на Хенри VII за крал. Той успява да обедини партиите на Ланкастърите и Йорките, за двете групировки е създаден и общ герб. Централизираната английска държава постепенно се стабилизира, но в резултат от Войната на розите хазната е поизпразнена...

И точно тук се проявява геният на Джон Мортън, архиепископ на Кентърбъри, комуто през 1487 г. хрумва гениална идея! Ако човек живее скромно, значи умее да спестява и може да си плати данъците, казва той, а ако живее охолно и в лукс, очевидно притежава достатъчно средства, за да не жали от тях и за краля си. С други думи, както и да живеете, все ще ви се наложи да плащате данъци, защото двата аргумента са като зъбите на вилица - благоприятен избор е изключен, независимо от материалното ви състояние. Оттук под „вилица на Мортън“ се разбира разсъждение, в което противоречащи си аргументи водят до едно и също неприятно заключение.

Наистина хитроумно, нали?

Но друг един англичанин, при това не архиепископ, ами собственик на конюшня в Кеймбридж, измисля нещо по-хубаво от вилица, която да боцка и богатите, и бедните. Томас Хобсън, въпросният собственик на конюшня, направо предлага избор без избор, който в неговия случай изглежда така: или вземате коня, който стои най-близо до вратата, или си тръгвате пеша. За да осигури еднаквото използване и износване на конете, той казва на клиентите си: „Имаш всякакъв избор, стига да е моят“.

Разбира се, и двата принципа гарантират да бъдете прецакани, което не пречи към прецакването да се подхожда и творчески. Да вземем Цветан Цветанов, който вероятно не е и чувал за Мортън и Хобсън, но по повод разгръщащите се в страната протести представи на вниманието ни интересна дилема. След като съзря в масовото недоволство от високите цени на горивата и лошите условия за живот не друго, а опити за провокация, политически действия за дестабилизация и стрес за прибиращите се у дома деца, председателят на парламентарната група на ГЕРБ ни постави пред наглед ясния избор „Хаос или стабилност“. Ясен, повтарям, единствено и само наглед, защото това, което имаме като избор, на практика означава един и същ неблагоприятен изход. А именно:

Вие живеете зле и ще продължавате да живеете зле, но при управлението на ГЕРБ това се нарича стабилност, докато при всяко друго управление – хаос. Каквото и да изберете, то все ще ви одира по сто кожи от гърба, така че грабвайте куция кон до вратата и дим да ви няма от улиците. Ама бил грохнал и изтощен до смърт – абе какви са тия претенции, моля ви се? Я се прибирайте вкъщи, като пътьом запалите свещ за здравето на управляващата коалиция, че не ви остави да се влачите по корем, неблагодарници с неблагодарници такива!

Безпомощност и даже паника

Освен че подобна „вилица“, поставена на врата, е най-нахалното нещо, което можеше да се измисли, то е и възможно най-глупавото. Поне по няколко причини, които оставеният да приказва Цветанов очевидно не осъзнава. Като започнем от обстоятелството, че е оставен да приказва тъкмо той, минем през факта, че ръси додеяли ни клишета за „стаЛбилността“, както сам написа преди време, и стигнем до упоритото криене на премиера Борисов, от чиито уста дни наред не чуваме коментар за протестите, нито едно от гореизброените не успокоява обстановката. Напротив, издава безпомощност, липса на визия, даже паника, които допълнително настройват хората срещу управлението, а оттам и задълбочават кризата. Тъй като на мнозинството българи му дойде до гуша арогантно да му бъдат налагани решения, някои от които и граничещи с абсурда, пък отгоре на всичко и текущо да го плаши, че без него идвало друго зло, разсъждения като тези на Цветанов още повече го дразнят. И не, то не се гневи от високите цени на горивата, вдигането на данъка за старите коли или поскъпването на „Гражданска отговорност“, а е разлютено от несигурността, липсата на перспектива и живеенето от вчера за днес. Вбесено е, че го нямат за нищо, но далеч повече му писна да потъва в лепкава летаргия по отношение на собствения си живот, към който властта се отнася пренебрежително, без капка уважение и дори подигравателно.

Вярно е, че българите не са най-силни в самоорганизирането, но да се твърди, че някой ги е организирал масово за целите на провокацията и дестабилизацията на държавата, е грубо омаловажаване на ситуацията. Вярно е и това, че петимните да се възползват от нея, не са никак малко, нито подлежат на подценяване, но свеждането на недоволството до някакъв конспиративен заговор също не е от полза за управляващите. Ядосаните не работят за БСП, президента Радев, ДПС и прочие алтернативи, понеже най-сетне са осъзнали, че казанът с подобни алтернативи от бели и червени рози е изгребан до дъно. Всичко, което е къкрило в него, е изсърбано до последната капка, и вече няма място за илюзии. Време е да насочим гнева си не към този или онзи компрометиран политик или партия, а към самия ред, създаващ и легитимиращ тези политици и тези партии – това казват те на всички. И статуквото неслучайно е уплашено: тази енергия, дори да бъде овладяна, то ще е само за известно време.

Радев не е послушният Плевнелиев

Бойко Борисов го знае добре и точно затова предпочита да мълчи; номерът с оставката вече е игран и е познат до болка. За разлика от ситуацията през 2013 г., когато го направи за първи път, оставяйки страната в тежка безпътица, сега има друг силен център на власт в лицето на активния и все по-настъпателен в критиките си президент. Радев не е послушният Плевнелиев и въпреки че също може да бъде атакуван с логичния въпрос какво предложи за две години, тъй щото демокрацията да не е сериозно застрашена, той посочва всичко онова, което гражданите усещат и сами, с всяко свое сетиво. Формулира им го ясно, нищо че те се умориха да им обясняват света от телевизора, и наистина ги провокира, но ги провокира най-вече да не са пасивни наблюдатели. Да придобият нужната самоувереност, за да си поискат държавата от онази прослойка, която подмени демокрацията с партокрация, защото е факт, че „лобизмът и корупцията пронизват цялата система на държавно управление и го правят арогантно, без страх от санкция“, факт е, че „законите се пишат все по-често в интерес на бизнес кръгове и лобита, а не на гражданите."

На този фон е смешно Цветанов да нарича „стабилност“ тази неприятна конструкция, която далеч повече прилича на картел, нежели на демократично управление, ако ще дори да е фасадно. А да плаши с хаос, е все едно да ни пробутва избор между бетонирането на една отвратителност или замяната й с подобна. Избор, който впрочем много прилича на онзи, който навремето конкистадорът Франсиско Писаро предложил на последния владетел на инките Атауалпа - смърт чрез изгаряне, ако не приеме да бъде покръстен, или удушаване с гарота, ако го направи. А онзи, между другото, избрал второто и бил удушен публично с новото си християнско име Хуан де Атауалпа на 29 август 1533 г. , горе-долу по същото време, когато и на Томас Хобсън му хрумнала идеята за конете...

Проблемът няма да бъде решен с арогантност и заплахи

Та от избор до избор има голяма разлика, нека да е ясно. Преди всичко за управляващите, които няма да решат проблема си с арогантност и подценяване, със заплахи и презрение. Така най-много да ускорят свалянето си от власт, или по-точно самосвалянето си, и да пуснат юздите завинаги, без шанс да изпробват иначе еластичните граници на търпението ни за четвърти път. В което безспорно има добра новина – краят на всяко безпардонно ограбване на обществен ресурс, придружено с цинично отношение към донорите, все някога идва. Само дето тогава идва по-тежкият въпрос, който хората на улицата следва да си зададат още отсега: Ако не знаем какъв точно кон искаме, а всеки тарикат има шанс да ни пробутва негодната си стока до безкрайност, как изобщо си представяме, че ще докретаме до по-светло бъдеще?