Руският президент Владимир Путин минава не само за силов, но и за силен политик. Дори западни медии и наблюдатели, които очевидно не взимат хонорар от пропагандния отдел на Кремъл, доскоро с респект му признаваха печеливши международно-политически ходове, например във връзка с гражданската война в Сирия или ядрените преговори с Иран. След окупацията на Крим обаче тонът към Путин се промени. Най-краткото и същевременно най-разпространено определение на неговата политика днес гласи: Путин живее в много далечното минало на 19-ти век, възгледите му са архаични, а политиката му - опасна.

Както често се случва обаче, либералните западни демокрации и тяхното свободно обществено мнение продължават да търсят ако не аргументи в защита на Путин, то поне исторически и национал-психологически обяснения за неговите безцеремонни действия. Например, че Западът открай време не разбирал руската душа и арогантно обиждал най-голямата страна в света.

Фракцията на путинистите

Под повърхността на медийните коментари и политическото говорене, в Европа клокочи и едно подмолно обществено мнение, привиждащо Путин като фигура, която най-после ще натрие носа на самозабравилите се западни политици и ще разбие на пух и прах техните конструкции за обединена Европа, глобален свят и наднационална политика. В интернет-форумите думата взимат хиляди „огорчени и оскърбени”, които живеят с усещането, че този глобален свят не им предлага достатъчно голямо парче от тортата - и в резултат в упоение обговарят антисемитските, антикапиталистически, антиамерикански и антиевропейски теории на заговора. Тъкмо за тези хора Путин се явява като мрачен и свъсен, но необходим и справедлив пророк на старото време, в което наежените нации си живеят в собствените граници и се бият със съседите си, за да защитят своите чест и достойнство. На тази спонтанно възникнала международна фракция от путинисти много трудно може да се обясни, че мирът и търговията са за предпочитане пред войната и самоизолацията.

Западните политици - и най-вече САЩ, в продължение на няколко седмици изглеждаха сякаш парализирани от действията на Путин и трескаво опипваха възможните отговори. Наложените санкции сигурно ще имат някакъв ефект, но засега масово се смятат за някакво дребно трънче в петата на кремълския автократ. Всъщност Путин добре беше изчислил възможните алтернативи: Западът или трябва да отговори с военна сила на неговата агресия, или ще изпадне в смехотворната роля на либералстващ празнодумец.

Между редовете

Европа и САЩ не искат да воюват, това е ясно, така че очевидно трябваше да се намери някакъв друг отговор - по-слаб от ядрените оръжия, но много по-силен от икономическите санкции. Отговор, който да засегне Путин в най-слабото му място. Тъкмо този отговор сякаш намери президентът на САЩ Барак Обама. Публично и от висотата на един форум, където Путин не беше поканен, Обама каза, че Руската федерация не е нищо повече от обикновена регионална сила, която заплашва някои от съседите си - при това не от сила, а от слабост. Посланието на Обама гласи: Русия не е глобален фактор, за нас тя не е заплаха, ние гледаме едва ли не със съчувствие на гърчовете на Путин в желанието му да излезе на международната сцена.

Това послание всъщност има за цел да засегне суетния и самозабравил се руски президент там, където най-много боли: в усещането му за могъщество, всевластие и световна значимост. Ходът на Обама е опасен, защото един още по-обиден и разгневен Путин може да прати танковете си и в други съседни държави. Да не говорим, че хората в Русия масово одобряват неговата архаична политика. И все пак: Путин не е за подценяване и вероятно ще реагира по друг, политически начин. Интересно е как.