Не е ясно откъде точно извират тоталитарните рефлекси и сред българските партийни лидери, и сред т.н. електорална маса: май отвсякъде - от демагогията на предизборните лозунги до онзи ден, от обърканата и кризисна ситуация в страната вчера и днес, от предстоящите предсрочни избори утре или вдругиден. Витаещата в обществото тревога сякаш крещи, вопие и моли да бъде овладяна със “здрава ръка”, хаосът да бъде подреден с насилие, и хората да бъдат поправени и превъзпитани със сурови наказания.

Това е видимо и с просто око, чува се навсякъде: по улици и от екрани, от партийни трибуни и псевдодискусионни форуми, една масова и тягостна тяга хаосът да бъде овладян от някого, отговорността да бъде поета от “държавата”, справедливостта и редът да бъдат “въведени” и ние просто да се включим в решението, да го изпълним.

Множеството гласове, които ББЦ събра на изборите за Европейски парламент, например, бяха гласове тъкмо на тези очаквания и настроения: да се върне казармата, за да се стегне разпуснатата младеж, социалните задължения да се поемат от някакъв единен властови център, който дава работа, съди лошите и ги вкарва в затвора, раздава безплатни лекарства и възпитава децата в здрав патриотизъм.

Има ли място за соцносталгия?

Какво се случи, та мнозинството хора толкова категорично се умориха и разочароваха от демократичните процедури и изпитват желанието те да бъдат подменени от задължителност и принуди? Обяснения много, особено когато витае усещането за “прекатурена кола”. Българското махало се олюля от “тотална държава” до дивашки капитализъм и ни запрати от една крайност в друга, без да се потърси смислено и разумно равновесие между общите и частни интереси.

Днес посред хаотичната болезненост на съществуването не са малко тези, които очакват “животоспасяващи” решения в не една от обществените сфери и системи: на здравеопазването, социалното осигуряване и образованието, например. Това, казано с коректни изразни средства: инак действителността е твърде по-жестока, до чудовищност и разпад. Българите, и не само възрастните, губят почва под краката си, губят я и младите - като непрекъснато произвеждат агресии и автоагресии, затънали до шия в безперспективност.

Бизнесът и предприемчивите българи, които с усилен труд можеха вече да са се превърнали в стабилна средна класа, също са в ступор. Всички очакват бърз и решителен политически ангажимент към съществуването си сега и тук. Най-лесно е да им се обещават, особено преди избори, чудеса, които ще се случат мълниеносно и ще въздействат като панацея.

Най-примамливите “опорни точки” са в близкото минало: събуждат носталгията по нещо познато и сигурно, “обща и скромна” трапеза за всички, всяваща страх “милиция”, която ни пази, дори от нас самите, единен безплатен учебник за децата и един решителен и всемогъщ бащица…

Задължението на българите

Затова сега и мантрата, подета от повечето партии е “задължително гласуване”, макар основното ни правото на граждани, правото на избор, да е трудно представимо като вменено задължение. Задължителното гласуване в националната ни история е продължило твърде кратко и е донесло твърде съмнителен и противоречив резултат.

Чудесата по нашите земи обаче би трябвало да изглеждат така: върховенство на закона и работеща съдебна система, непартийни възможности за реализация, работеща администрация, модерно образование, приобщаване на малцинствата. Изграждането на общоприемливи обществени норми обаче се случва бавно, с усилия от страна на управляващи и граждани и никой не може да го даде с “щедра” задкулисна ръка. Единствената задължителност е възпитанието и самовъзпитанието във важни човешки ценности.