„Десните избиратели са много разочаровани от „Синята коалиция” - из новините на Dir.bg

Преди седмица бях гост на авторитетно и популярно радиопредаване. Водещият, искрено удивен от интереса, с който преглеждам струпаните вестници, ме попита по пътя към студиото: „Какво мислиш за управлението на ГЕРБ?” И сам си отговори, с видима болка: „СДС трябваше да свърши и построи това, с което сега се е заел ГЕРБ”.

Всеки (независимо дали партия или човек) свърши това, което свърши. И днес България, каквато я гледаме, е наше дело. Една година преди изборите страстите са развихрени до искрометност, текат разединителни и обединителни процеси, вече трудно можем да запомним дори имената на новопръкващите се всекидневно партии, движения и формации. А какво се случва в тази жива и твърде динамична картина със СДС - партията, която години наред обозначаваше високите пориви към свобода, която беше натоварена със съдбовна историческа мисия и непомерни надежди? Патосът на въпроса сякаш още повече смалява останките и отломките от някогашния Съюз на демократичните сили.

Битки и битчици

Предстои трудното решение на ръководството му да избере или отхвърли участието в Синята коалиция. Вече е отправено предложение и от НДСВ за предизборно споразумение и за обединение на „автентичните дясно-центристки сили”.

През годините многократно се питах какво НЕ свърши СДС, за да е проблематично днес бъдещето му, а ръстът му да е съмнително нисък, по-нисък от 4-процентовата бариера. Мнозина политолози и „бивши седесари” назовават куп причини за ерозията и драматичните грешки на синята партия, свили я като шагренова кожа. Дали да влезе в коалиция с ДСБ? По този драматичен въпрос днес СДС е толкова притиснат между „това ще ни погуби” и „това ще ни спаси”, че вече трудно диша.

Без да се връщам далеч назад, при работническо-мениджърските приватизации, отглеждането на клиентелизма, междуличностните сблъсъци на най-авторитетните фигури, закриването на вестник „Демокрация”, аз твърдя, че най-сериозната причина за насипното състояние на СДС днес е дългото неучастие в управлението. Това заблати симпатизантите и членовете, демотивира ги окончателно, въвлече ги зорлем в апаратни битки и битчици по места и в централата. Хора с капацитет и възможности, с организационни и експертни качества са обречени да участват единствено в стесняващия се вътрешнопартиен живот, с други думи - не могат да разгърнат способностите, уменията и натрупания си опит. Те са нещо като партийци под обсада.

Здравей и сбогом, СДС!

Някой ще ме подсети за партийното ръководство и депутатите в националния и европейския парламент. Да, естествено, но те също се броят на пръсти и също се самокапсулират в своето конкретно несъстояване. Нито са опозиция, нито подкрепят управлението - коя ли мъглявина обитават тогава?

Освен другото, СДС е очакване за енергия, за подем и вътрешна мобилизация, за масово гражданско съучастие, а в гореописанато си състояние партията не само не излъчва подобни сигнали, но и се бои да ги излъчи, за да не я досъсипят съвсем.

Бедата е, че в България неучастието във властта е също толкова деструктивно за една партия, колкото и управлението й, и тъкмо СДС е учебникарски пример за това наблюдение. Стоенето отстрани съсипва и деморализира по един начин, надвесването над кацата с меда - дваж по-страшно, макар и другояче.

След четирите години на успешно управление и изгубените подир това избори, в СДС настъпиха най-зловредните вътрешнопогромни процеси, чиито начала обаче провиждаме в наложения у нас възглед за властта и начините на нейната (зло)употреба.

Дали днес Мартин Димитров ще се съюзи с ДСБ или ще подаде оставка, всъщност няма огромно значение. Освен, че ще бъде отнета още една възможност за представителство на шепата носталгици и идеалисти, които с видима болка скърбят по разрушените си високи представи за дясното, демокрацията и свободата.

Автор: М. Иванова, Редактор: А. Андреев