Коментар на Татяна Ваксберг:

Последният пример е съвсем пресен, от миналата седмица - премиерът Борисов отново изрази нещо немислимо за западния слух, а новините на английски превърнаха немислимото в банални политически разсъждения. В българската реалност той каза, че страната му трябва да влезе в Шенген, понеже харчи пари, за да храни бежанци от Азия и Африка. Но до слуха на ЕС това достигна по друг начин: че България страда от бежанския поток, породен от кризата в арабския свят. Само сегашното правителство може да си мисли, че двете твърдения означават едно и също нещо. Второто е неоспорим факт. Първото обаче е цинична пресметливост.

"Не е честно!"

Предполага се, че една уредена държава помага на бедстващи хора, защото я е грижа за тях. Тук обаче стана ясно, че има друг мотив, който дори не е свързан със съдбата на хората. Този мотив звучи така: „Не стига че ги храним тия, ами в Брюксел пак не ни харесват“. Това, разбира се, също е превод, но ето и оригинала на Борисов: „Стотици хора бежанци храним на ден в нашите центрове, без да сме в Шенген. Харчим огромни пари и строим нови сгради. /.../ Ние ги спираме и сме надеждна охрана на границата. Преди ми беше безразлично, но сега, когато харчим толкова пари в България, /.../ съжалявам, но не е честно".

Впрочем, за да се влезе в някакъв клуб, в който не ти е мястото, е нужен и друг помощник. Късата памет на отсрещната страна, например. Преди година и половина българският министър на вътрешните работи заяви, че България е абсолютно солидарна с Европа, която тогава беше залята от 660 000 бежанци от Северна Африка. За да потвърди своята солидарност, Цветанов заяви, че страната му е готова да приеме цели четирима бежанци.

Този министерски хоризонт не можа да бъде преведен на никакъв език и си остана само в оригинал. Оттогава насам Цветанов не успя да въведе думата „съпричастност“ в речника си и никога не се напрегна да й търси място в някое от петминутните си буксуващи изречения.

Третият начин да влезеш в нетипична за теб група или съюз е да обърнеш реалността: не че вие нас не ни искате, ами ние вас не ви щем. Българското правителство използва и този похват. Това стана през лятото, когато в Бургас беше извършен терористичен атентат срещу израелски туристи. Тогава премиерът заяви, че извършителите са влезли в България от страна-член на Шенгенското пространство. И заключи: "Може да се окаже, че Шенгенското пространство не е надеждна граница за България, а не обратното".

"Защо не ни искате?"

Оттогава минаха близо 4 месеца, през които така и не се разбра кой е терористът, откъде е дошъл, как се е справил с тротила, транспорта, границата, охраната, езика. Стана ясно съвсем друго нещо: че страната, която кандидатства за Шенген, не умее да проведе разследване дори тогава, когато целият свят е готов да й помага.

Сега Борисов отново засилва недоволството от това, че България не е в Шенген и за зла ирония това отново става на фона на международен скандал - този път не с капацитета на България да разследва престъпления, а с капацитета й да извърши адекватен кадрови подбор в съдебната власт. Откакто цяло правителство се втурна да защитава компрометирана съдийка, избрана без проверка и напук на предупрежденията на ЕК, темата Шенген отново възкръсна като упрек: какво ли не правим, дори имигрантите храним - защо не ни искате? Наистина, да не би да има защо?

Автор: Т. Ваксберг; Редактор: Д. Попова-Витцел