В средата на август българският премиер Бойко Борисов изпусна медийно искрения вопъл: „Ако това правителство беше по времето на излишъците, аз щях да залея с асфалт тази държава и въпреки всичко ще го направя!”. По същото време началникът на КАТ обяви, че най-малко 150 000 шофьори предстои да останат без книжки тази есен поради заснети с камера нарушения за превишена скорост.

Между двете изявления, естествено, на пръв поглед няма никаква връзка, тъй като онези с превишената скорост, сред които и доста чужденци-смелчаци, едва ли са допуснали нарушението по пътищата, които българският премиер мечтае да залее с асфалт. Просто защото подобна ситуация е технически невъзможна. Освен това навсякъде, където българските пътища днес са в по-жалко състояние от надупчените от бомбардировките шосета в Европа през първите дни след края на Втората световна война, пътната полиция не поставя камери - просто е излишно.

"I have a dream!"

И все пак между голямата „асфалтова” мечта на г-н Борисов и нарушенията има нещо общо. При това скрито някъде дълбоко в местната национална психика, описана от Елин Пелин в неговия казусен разказ „Андрешко”.

Известно се, че от близо 19-те хиляди километра пътища в България една трета са в трагично състояние. От тази ситуация обаче се печелят добри пари. Според сведения в печата, дори ако някой се опита да запълни кратерите по шосетата около София и големите градове, за да ги обезопаси, местните авто-сервизаджии, гумаджии, продавачи на резервни части, фелдшери от частни амбулатории и хотелиери тутакси ще пристигнат сами с кирки и лопати, за да ги изровят отново.

Дори повече, ще направят всичко възможно случайните знаци за сигнализиране на опасните участъци да изчезват безследно! Колкото повече повредени автомобили, спукани гуми и човешки глави, толкова по-добър е крайпътният бизнес, особено в тъмните нощи, когато и цените на „услугите” скачат до небето!

Крадци или мародери?

Неотдавна столичен всекидневник съобщи, че пътят за Божурище край София се е превърнал в златна мина за местните ромски банди, които чакат някой да хлътне в изкопаните от тях ями и докато шофьорът се суети около повредената си кола, тя бива надлежно „облекчавана” от по-ценните вещи. Е, някои пострадали наивници се опитват да съдят общините за немаркирани дълбоки пътни ями или да прехвърлят това занимание на застрахователите, но успехът е съмнителен.

В началото на август нещастно семейство наистина осъди държавата да плати обезщетение от 80 000 евро за гибелта на 6-годишния им син, починал от счупен прешлен при неизбежно преобръщане на колата им в огромна 6-метрова пътна яма, но агенцията „Пътна инфраструктура” вече се закани, че ще обжалва присъдата и вероятността тя да бъде отменена е голяма.

Както става ясно, дребният и среден бизнес, от които се очаква да издърпат България от кризата, както и правителството, което трябва „да бръкне” в бюджета, едва ли имат пряк интерес от ремонта на националната пътна мрежа. Затова идеята за заливането на цялата държава с асфалт придобива автентичния, почти реално-страховит, смисъл. Който вероятно отговаря на нечии интереси.