В момента всичко изглежда възможно в Европа: колапс или скок напред, срив или ренесанс. Едни говорят за разпадане на еврото, други за нова степен на интеграция. Ще настъпи ли сега краят на солидарността - или напротив, невижданото й укрепване чрез еврооблигации и нова роля за ЕЦБ?

Никога не сме били така близо до една европейска вътрешна политика; новите правителства в Испания, Италия или Гърция ще бъдат за германците много по-важни, отколкото новата голяма коалиция в Берлин. Всички усещат, че Европа стои на съдбовен кръстопът, пише Ян Рос в "Ди Цайт" и продължава така: Тъкмо в този момент е уместно да отстъпим една крачка назад, може би дори няколко хиляди километра.

Едно много симпатично семейство

Място на сценката е едно опушено кафене в пакистанския град Лахор. Гостенинът от Германия разговаря с пакистанския си домакин, един интелигентен бизнесмен, който го пита защо германците ("Нали сте такива големи инженери!") нямат собствена атомна бомба: "Не Ви ли притеснява това, че съседите Ви имат такава бомба, а Вие не?"

Отговорът на германеца звучи направо фантастично в света, в който живее пакистанският му партньор, а именно: че собственото ядрено въоръжаване изобщо не е тема в Германия; че германците не се чувстват застрашени, а защитени от оръжията на съседите си; че цяла Европа се намира в едно агрегатно състояние, при което държавите не са вече съвсем държавни, а нациите така национални, както доскоро.

Ядреният съсед - за един пакистанец това е най-големият враг Индия. За германците - Франция, чийто ядрен потенциал им е напълно безразличен. Германците не се тревожат от атомната бомба на французите, а заради кредитния рейтинг на Париж, и то не защото е много висок, а защото може да падне много ниско.

Съдбите на народите в Европа са изключително тясно преплетени, но под съвсем друг знак отколкото в класическата политика на влиянието и военната мощ: днес ние печелим от силата на другия и страдаме от неговата слабост. Това преобръща изцяло вековния исторически опит. За деветдесет процента от човечеството подобни политически условия са невъобразими.

Новата европейска цивилизованост си има своите слабости: безсилието във военната сфера, или липсата на фантазия, с която раят се смята от жителите му за нормалното състояние на нещата. Но по същество става дума за едно невиждано и скъпоценно постижение, за един уникален експеримент: възможно ли е с по-малко мачизъм, с по-малко гордост и чест да се прави политика и дори история?

Постгероичната политика, която европейците развиха през последните десетилетия под формата на ЕС, е нещо много повече от следствие от историческия им опит. Тя е съвместна форма на живот. Или казано по друг начин: Европа е едно семейство. В случая семейство означава дълбоко вкоренена солидарност, която не може да бъде разрушена дори от най-невнимателни постъпки.

Копнеж по Европа

Със семейния модел е свързано и нещо друго, което би могло да се нарече края на дипломацията. Семейството е зона на относителна безформеност: тук човек не е толкова учтив в приказките и поведението си. Тази прямота се налага все повече в Европа.

Постмодерната конструкция, наречена ЕС, не съществува в името на "европейското", а в името на свободата и мира, правото и благоденствието, в името на разноликостта и солидарността. Хубавото е, че тази програма се осъществява не само вътре в ЕС, а се експортира и в чужбина, доколкото това е възможно.

Политическата философия на тази нова Европа съвсем не е непоклатима. Напротив: опасностите и противодействието никога не са били така силни. Но европейският проект си остава един уникален исторически и глобален случай, може би дори модел. От едно кафене в Лахор, от един претъпкан с оръжия регион, където мъжете още са мъже, а бомбите - бомби, човек гледа невярващ към тази Европа. Но също с любопитство и копнеж.