Пред социалната кухня в германския град Дуисбург цари спокойствие. Поне на пръв поглед. Хората са се наредили на опашка и търпеливо чакат да получат безплатна храна. Изведнъж обаче възрастна жена със забрадка и ролатор (помощна количка за придвижване) започва да ругае, защото някакви хора я били прередили. „Ама аз дойдох преди тях", ядосва се жената.

Както всяка сутрин, и днес дворът се е напълнил още преди социалната кухня да е отворила. Раздаването на храна започва винаги точно в 10:00, но някои от чакащите са дошли тук няколко часа по-рано, за да са едни от първите на опашката. Срещаме всякакви хора - пенсионери, които едва свързват двата края, хора, които живеят от социални помощи, чужденци от всички краища на света. Днес на опашката висят предимно българи. Има и няколко жени от Сирия, неколцина арменци, една полякиня и една жена от Чехия.

"А защо няма салам?"

Някои са дошли с малки куфари на колелца, други са се въоръжили с огромни найлонови торби. Всички се надяват да се върнат вкъщи с колкото е възможно повече храна. Но някои от чакащите не са особено съобразителни. „Веро? Че за какво ми е? Дайте го на друг!”, казва една млада жена от България. Името ѝ е Ангелинка, изрусените ѝ коси са прибрани с лъскава кариока, а герданите и пръстените ѝ са от злато. "На нас, българите, винаги ни дават по-малко храна", оплаква се Ангелинка. А една слабичка жена до нея, която също идва от България, ѝ приглася на български: „На германците им дават повече храна. Даже на тези, които нямат деца”. После добавя на развален немски: „Все други хора! Един хора всичко може взима. Защо? Защото това немска жена. А българска жена, пет члена семейство, храна само за един дават”.

И други на опашката се страхуват, че няма да получат достатъчно храна. Малко по-назад от Ангелинка се е наредил възрастен германец - ризата му е изгладена, а белите му коси са прилежно сресани. Двете българки и всички мигранти като тях никак не му се нравят. Пенсионерът ги нарича „паразити” и добавя: „Да се наредят в края на опашката - така както щяха да ни кажат на нас, ако бяхме в чужда страна", ядосва се възрастният германец.

Вече е 10 часа, социалната кухня отваря врати. Чакащите влизат един по един, като преди това всеки получава номерче. Именно от него зависи кой кога ще получи храна. И тъй като работещите в кухнята доброволци раздават номерцата на случаен принцип, първите на опашката не са непременно първи и при раздаването на хранителни продукти. Така че ранното идване е напълно безсмислено.

Преди да получат храна, нуждаещите се трябва да покажат специалните си пропуски, на които е записано от колко души се състои семейството им. Защото големите семейства получават естествено повече храна от хората, които живеят сами.

Днес сиренето и саламът са кът, така че не всеки получава това, което желае. Никой обаче не си тръгва с празни торби. Хляб, зеленчуци и плодове има колкото щеш. Доброволците в социалната кухня нямат и представа какво се говори навън на опашката. Затова и не знаят, че хората се страхуват, че няма да получат достатъчно. „Повечето си тръгват доволни. Не виждате ли каква добра атмосфера цари тук!”, казва един от доброволците, докато слага ябълки в торбата на пенсионера с прилежно сресаните бели коси.

"За нас, германците, нищо не остава!"

Явно никой от чакащите не смее да мрънка пред персонала. Отвън обаче хората не престават да се оплакват: „Миналата седмица ни дадоха само кисело мляко. И сега пак същото. Нито сирене, нито салам. Нищо хубаво не раздават”, ядосват се няколко души. Други са седнали на пейката в двора на социалната кухня и изучават съдържанието на торбите си: „Плодове, зеленчуци, кисело мляко и шоколад. А защо няма салам?”.

„Когато започнахме да идваме тук, имаше всичко. Тръгвахме си с по три-четири пълни торби. Даваха ни месо, кафе, сладкиши и по няколко опаковки салам”, разказва един безработен германец. „От два-три месеца насам обаче ни дават все по-малко. Сигурно магазините даряват по-малко храна на социалната кухня”, казва мъжът, но добавя, че виновни били и мигрантите от България и Румъния, които ставали все повече. „Чужденците ни отмъкват всичко. За нас, германците, нищо не остава. Така не може!”, оплаква се безработният мъж.

И все пак: в двора на социалната кухня в Дуисбург се срещат и усмихнати лица. Германският пенсионер с прилежно сресаните бели коси е щастлив. Явно е получил достатъчно. И Ангелинка не се оплаква. Може би днес са ѝ дали салам.