Милан:
"Първо видяхме силна светкавица. После брат ми започна да брои, колко време ще мине след светкавицата. Защото, нали казват, че колкото по-дълго можеш да броиш след светкавицата, толкова по-далече е експлозията. Вече започнахме да си мислим, че може да е било и нещо друго, защото преброихме до над 30. И тогава чухме експлозията."

Първото преживяване на Милан през войната. Тогава, преди 5 години, той е на 17 години. Стоял пред къщата на семейството в Прищина, когато започнали въздушните нападения на НАТО. Първите бомбени попадения са недалеч от главния град на Косово.

Милан:
"Първите дни, първия месец спяхме в мазето. Дежурихме първите 10 дена. После всичко беше относително нормално - като се изключи, че нямахме ток". Албанските съграждани на Милан са запазили по-лишо спомени от онова време: обиски,, разстрели, прочиствания. Това е известно и на Милан. Той обаче не вярва да е имало "масово прокуждане на албанците" от югославските въоръжени сили:

Милан:
"Те първо прогониха албанците. Цели колони бяха, дълги с километри. През първите два-три дни на войната прогониха албанците. По-късно те сами си тръгваха. Но и това само съм го чувал от други".

След войната, когато 800-те хиляди прокудени косовски албанци се завръщат, Милан и семейството му са принудени да избягат. Избягват общо около 230 хиляди сърби и роми заради заплахите и действителните отмъщения, при които има и жертви. Сега Милан следва в Крагуевац в централна Сърбия, където живеят и родителите му. Милан не иска да се връща в Косово:

Милан:
"Първите две години още исках. Но колкото повече време минава, толкова по-нереалистично става това.
Наистина бих се завърнал, само за да се разходя веднъж през града. Ясно ми е обаче, че вече не мога да живея там както преди т.е. вероятно не би ми било чак толкова приятно..."

Според преценките вследствие на натовските бомбардировки са загинали между 1200 и 2500 военни и цивилни. Властите в Белград до ден днешен така и не са изнесли точни данни. По сръбската телевизия са показвани само гжертвите в автобусите и влаковете, улучени погрешно от самолетите на НАТО.
Разрушените правителствени и военни сгради в центъра на Белград не са възстановени с изключение на правителственото седалище.
30-годишният Саша все още е редовен посетител на някогашната си любима кръчма в центъра на столицата. Тук, недалеч от жилището му, той преживява и първата вечер на войната:

Саша:
"До генералния щаб от тук има може би 100 метра. На 150 метра, оттатък парка, е сградата на правителството. Надолу по хълма са министерствата на вътрешните работи - сръбското и югославското. А тогава, когато за пръв път улучиха генералния щаб, бах на балкона и чух самолетите.

Виновен ли е Западът за войната? Саша тледа трезво на нещата:

Саша:
"Не вярвам. Мисля, че ние направихме маса грешки. Това е този прочут сръбски инат. Не всички народи го имат."

Бане не споделя този изповядван сред мнозина сърби цинизъм. Главата на семейство притежава малка търговска фирма, която сключва сделки главно с Германия и с германци.

Бане:
"Винаги изпитвам потребността да им обясня на тези хора, че това не биваше да става, че преди всичко действията на Германия бяха за мен голямо разочарование.
Позицията на цивилизованите западни страни спрямо нас, жертвите на бомбардировките, бяха за мен най-големият проблем. Те си мислят, че това е било нещо съвсем нормално, но за мен беше твърде далеч от нормалното."

Милан, точна обратното, не иска да се занимава с въпроса за вината. Макар и редица страни от ЕС да вземат участие в нападенията на НАТО, бъдещето на Сърбия е в Европа, казва той:

Милан:
"Какво друго да кажа? Че не искам в Европа, защото са ме бомбардирали? Това е пълна идиотщина, поне аз така си мисля. А и повечето хора, които познавам, също мислят така".