"Не може една чужда медия - Дойче веле, казвам я директно - да дава акъл как да се развива курортът Банско. Ами съжалявам, но да дават акъл на Австрия, на Швейцария, но не и на нас. Лошото е, че наши медии услужливо ръкопляскат и тиражират такъв един съвет." Това заяви на пресконференция пред куп журналисти изпълнителният директор на най-голямата (според собствената ѝ оценка) работодателска организация. При това в присъствието на председателите на останалите "представителни" бизнес организации.

Какво толкова?

Нямам представа каква точно публикация има предвид той, назовавайки поименно Дойче веле. Но няма и значение. Защото знам прекрасно, че, както се казва, директорът не влага "нищо лично". Просто, тази категория хора мислят така по принцип, за всички медии (и "наши", и "чужди"), които не са на техния "акъл" и не "ръкопляскат услужливо" на самите тях. И не само за медиите, а и за всички други, които си позволяват да се пречкат на инвестиционните им проекти. 

"Какво толкова?", ще попитат някои. Просто някакъв чиновник с милиционерски рефлекси още не е разбрал, че времената са се сменили, че медиите вече не (би трябвало да) се командват от едно място и че като предоставят независима информация и различни гледни точки не "дават акъл", а изпълняват присъщата си функция. Освен това заради властта и парите, които има зад гърба си, той малко се е самозабравил и споделя на глас онова, за което си мечтае - да нарежда и да забранява. Нещо, което няма как да стане.

Да, на теория няма как. В действителност обаче не е толкова просто.

Бизнес и държава

Описаният манталитет е характерен за част от българския бизнес, който обикновено се кичи с определението "национално отговорен", но често е просто "назначен". Характерно за него е, че трудно би могъл да съществува без покровителството на държавата и политиката, които си затварят очите, осигуряват му разнообразни предимства и му разчистват конкуренцията. Под крилото на държавата те развиват чувство за всепозволеност и се самозабравят, сякаш живеят на друга планета. Това определя и отношението им към медиите. За тях те се делят на две категории: или са обслужващ пи ар и рекламен персонал, или пречка и заплаха, която трябва да бъде купена или смачкана. За което, смятат те не без основание, държавата също може да помогне. Разбира се, това отношение към медиите е прикрито, но понякога носителите му си изпускат нервите и то изплува на повърхността. Например: "Ти говориш някакви глупости. Повече не искам да те виждам и да говоря с тебе... Изчезвай! С олигофрени не искам да говоря" (обръщение към журналист, произнесено от председателя на същата работодателска организация).

От своя страна, държавата и политиците (или отделни техни представители) с охота влизат в това сътрудничество. Естествено - на взаимноизгодна основа. Затварят си очите, когато и за каквото трябва, нагласяват и раздават поръчки, пишат и преправят закони под диктовка. В тази симбиоза е естествено и медийните приоритети на бизнеса и политиката да съвпадат. Държавата също обича онези, които я хвалят и разкрасяват, докато хулят и клеветят критиците ѝ. А непослушните и неподчинените медии често ѝ пречат.

Преди да продължим нататък, трябва да кажем нещо важно: по-голямата част от хората, които създават българската икономика, не участват в тази игра между бизнес и държава. Напротив - тя често им носи преки загуби, а формираното заради нея масово недоверие към бизнеса по принцип се разпростира и върху тях. Да се разграничат пък не е лесно и безопасно.

Медиите

А сега да се върнем към медиите. Най-напред към "чуждите". Те са нежелани не защото са "чужди", а защото са независими. Сигурно има начини да се попречи на чужди компании да внасят или да работят в България. В епохата на интернет обаче е трудно да се спре вносът на информация. Някои вероятно се надяват, че правителството може да повлияе на чуждите медии по заобиколен път -като използва политическите си връзки с други правителства. Но това е, общо взето, напразна надежда, въпреки че сигурно такива опити се правят.

Виж, с "нашите" медии нещата са много по-лесни. Първо, голяма част от българските медии и без това са специално създадени именно като пропаганден инструмент в ръцете на политико-икономическото статукво. Друга, още по-голяма част, са подчинени и изпълняват горе-долу същата роля. За рекламодателя се говори и пише само добро или нищо. За властта - също. Тя има много лостове, за да прогони всичките ти рекламодатели (не само медиите, но и бизнесите могат да бъдат зависими). Отделно властта поощрява послушните с публично финансиране за "медийно обслужване".

Непослушните пък са подложени на най-разнообразни форми на тормоз, за да бъдат сплашени и задушени. Те носят клеймото на "купени чужди агенти" и "предатели", а издателите им стават обект на икономически репресии и скалъпени обвинения.

Затова, всъщност, въпросното изказване за медиите не е някакво празно мечтание на самозабравили се хора, на които им се иска да нареждат и забраняват. То до голяма степен описва вече съществуващата българска медийна действителност.