В края на януари ще се проведе първият в модерната ни история референдум – темата „Белене” от десетилетия е „горещ картоф” в обществените дискусии и политическите наддавания. Около нея се изговориха толкова думи, толкова словоблудни "за" и "против", размиващи и омъгляващи експертните и здравомислещи икономически оценки, че сигурно се изгуби енергията, която една евентуална ядрена централа би произвела за година. „Да я строим ли или не” от години е българският хамлетовски въпрос и очакванията са, че референдумът ще открие отговор. Дали наистина, след като и самият референдум поражда толкова противоречиви мнения? Едни предричат категоричен провал, други са оптимисти.

Колкото хора – толкова и мнения

Остава да си пожелаем разум и съвест при участието си, друго не притежаваме – надали и един процент от българите са компетентни по въпроса, а повечето от компетентните пък са заразени с лобистки вируси, тресат ги непренебрежими икономически интереси.

В средата на годината, след генералната януарска репетиция, ще се състоят парламентарни избори. Социологическите проучвания ми напомнят на подгряващи групи преди появата на същинската и те несъмнено нажежават страстите. Но кога сме избирали безстрастно – вторачени в утопиите си за бащици, месии, спасители, които да ни донесат очакваното благоденствие?!

А то било постигнато всъщност, според мнението на един десен икономист и един ляв социолог българите били богати, но без да го знаят и осъзнават. Е, не мисля – пък и подобни обобщения при широко разтворената социална ножица звучат ако не цинично, то нелепо.

Като изключително любопитен човек аз непрекъснато се интересувам от оценките на най-различни хора, обитаващи най-различни социални групи. Преобладава масовото оплакване, а още по-точно – масовата лична неудовлетвореност, която се прехвърля върху управляващите и държавата, за да се се излее в апокалиптични прогнози. Тук-таме с пристъпи на обективност.

Резултати от едно лично „социологическо” любопитство

Двама представители на средния бизнес, които живеят и работят с размах, смятат, че малкият и среден бизнес са тотално задушени и ситуацията е катастрофална. Ориентирани са към „България на гражданите” и възлагат надежди тъкмо на тази политическа сила, като неосъзнато я проектират назад във времето, когато управлението се поделяше между НДСВ и ДПС. Единият от двамата дори се изрази съвсем просто: „Хората се бяха понаместили, мизата беше ясна и имаше за всекиго по нещо. Сега се дели само на едно.” Други бизнесмени пък, мъж и жена, чиято работа е свързана с много и непрекъснато пътуване, са решени да гласуват за ГЕРБ с думите: „Не че ни харесват кой знае колко, но са единствените досега, които правят нещо общополезно.”

Всъщност предстоящите избори катализират наплива на партийци неслучайно: уви, само пряката близост и обвързаност с властта, предопределят възможностите за реализация, развитие, кариера, просперитет. Побългарена, Лениновата формула за електрификация плюс съветската власт, би звучала така: зетьошуробаджанакизъм плюс партийна принадлежност.

Тя все пак дойде

Новата 2013 настъпва с „полусмирения” протест на банскалии за още писти, с отчаяното огорчение и празните джобове на работниците от ВМЗ Сопот, с мечтата на всеки втори български пенсионер поне за месец да се преобрази в кученцето на Фидосова, за да похапне телешки шол и сьомга.

Идва с прогнози за леко икономическо размърдване, ръст на растеж от 2 - 2,5 процента и с провиждането, че множество от българите ще работят с по два до три договора едновременно.

Какви да са пожеланията ни тогава: личните всеки ще си съчини, а общите в годината на змията би трябвало да включват изпълзяване от апатията, кризата, неудовлетвореностите и хленча. Повече култура в тъканта на ожесточения ни живот, по-добро образование за обърканите ни в безценностния хаос деца.

И да не забравяме, че всичко зависи и от всеки един.

Автор: М. Иванова/ Редактор: Б. Рачева