�а обединението съгласно плана на ООН. Как кипърските турци си спомнят за турската военна интервенция преди 30 години? Репортаж от Ведат Ачикгьоз от Турската редакция на Дойче Веле

Сали Акбели е душа-човек. В малкото си ресторантче в Йенъзбогазици, малко предградие на Фамагуста с приятелите си той още по обяд, на 35 градуса на сянка му удря едно ромче. Концентратът се пие неразреден, но се замезва обилно. Акбели обяснява, че си е купил рома в гръцката част на Кипър. Тази марка е пиел още преди 30 години, когато е живял край Ларнака в южната част на острова. След разделянето на острова в турския сектор този ром го нямало вече. Ама след отварянето на границата, сега можел пак да си го купува по-често. Като младеж Сали Акбели отива да живее в Северен Кипър, бягайки от кипърските гърци:

Акбели:

”Тогава живеехме в страх и ужас. Не мога да го забравя. За да се махна от там, дадох на чужд човек 150 кипърски лири. С толкова пари можеше да се лети три пъти до Лондон и обратно. Нямаше и следа от приятелство тогава.”

След отварянето на границата обаче Сали акбели все пак посетил селото си от някога, но не могъл да го познае.

Акбели:

”Едно време беше най-богатото село на цял Кипър. Във всяко едно отношение. С вода, с маслини и плодове. Преди там живееха 2000 души а сега са останали само 15 къщи,а всичко останало те са разрушили и всички дървета са изсъхнали”.

”Те” това са за него островните гърци. Акбели спада към онези хора от Кипър, които и 30 години по-късно все още гледат на себе си като жертви на другите. Феномен, който разбира се, е разпространен и от двете страни.

По подобен начин гледа на нещата и пенсионерът Юзеир Ерджан, също живял по-рано в гръцката част на Кипър. Тогава в селото му живеели 100 турски и 800 гръцки кипърци.

Ерджан:

"Имахме къща, имахме градина, имахме си животни. Всъщност добре си живеехме. След това ни прокудиха и изгубихме всичко: къщата, градината. Сега там живее гръцки кипърец. Имах 150 декара, всичко си е още там. Сега гръцките кипърци искат, турските войници и турските заселници пак да напуснат острова. Нали са мнозинство с техните 800 хиляди души, а ние турците сме малцинство – 200 хиляди. Те го знаят много добре и си мислят, как да ни унищожат".

Сурови думи, каквито по същество могат да се чуят и от "президента" на турските кипърци Рауф Денкташ. Междувременно обаче мнозина мислят по-различно. Не само в правителството, а и сред народа, както доказа референдумът по плана за обединение, разработен от ООН. П оновому мислят особено много кипърски турци от левкоза, както е турското име на кипърската столица Никозия. На граничния КПП "Летра палас" в центъра на града се срещат хора, които през деня работят в несравнимо по-богатата южна част на града. От отварянето на границата насам те всеки ден пътуват през вътрешната граница. Ето какво казва един от тях:

"Разбира се, че можем да живеем заедно: гръцките кипърци са хора като нас. Главният проблем не са народите, а политиците. Както и преди, така и сега проблемите се създават от политиците".

Също и сред гръцките и турските таксиметрови шофьори, които се срещат непосредствено на граничния пункт и през свободното си време играят табла, междувременно са се изградили близки приятелства. Пристига и един гръцко-кипърски таксиметърджия, който до 1974 година е живял в северн Кипър и все още знае няколко думи на турски. Твърди, че никога не е имал проблеми с островните турци:

Юнан:

"Ядем и пием, и се забавляваме заедно. Точно както си беше и преди. А това няма и да се промени."

"Според мен границата трябва веднага да се премахне", казва друг един таксиметров шофьор. Трети пък добавя, че след отварянето на граничния пункт, войниците са станали по-пасивни:

"Войниците и армиите трябва да се намалят. Ако се намалят, ще е по-добре за хората тук, а и за целия свят. Иска ми се това да стане".