Mисля си как странно и хубаво е да празнуваш букви и книги! И как лесно забравяме, че сме направени от книгите, които четем, и от думите, които изричаме. Тръгнали сме, за нещастие, да се трепем с думи, да се мразим с думи. Този словесен бабаитлък тук много се тачи. Дума дупка не прави, знаем ние. И затова целите сме нарешетени. А с думи могат да се правят и други неща. Нека си припомним.

24 май трепти в съзнанието ми с блясъка на изпраните бели ризи, които родителите ни обличаха. Събирахме се пред Седмо училище - възбудени, шумни, неутешимо млади и отрупани с цветя. Строявахме се. Тогава гръмваше духовата музика, тръпки на преклонение пролазваха по гърба ми, запявахме "Върви, народе възродени...". И ние тръгвахме, но не след Партията и нейните ръководители, а след Буквите!

На 24 май си мисля, че няма нищо по-непреходно от словото. Следите остават през вековете благодарение на писмения текст. Мисля, че няма нищо по-вдъхновяващо от хубавата книга и удоволствието от четенето, затова трябва да ги съхраняваме, насърчаваме, развиваме. Прекрасно е, че имаме празник, при това национален, на словото и писмеността и това е поредното доказателство за тяхната важност.

На 24 май мисля за милиони компютри, лаптопи, таблети и смартфони навсякъде по земното кълбо, където живеят българи; за милиони светещи екрани, които по всяко време на денонощието излъчват и приемат български букви, думи, изречения. "Светлата бъднина", за която мечтаеше Стоян Михайловски, е вече тук, българското слово има своето достойно място в света. А ние достойно ли го използваме?

24 май е химнът на нашата духовност, празникът, който ни издига над нас самите. Струва ми се, че само в този едничък ден ние, българите, излъчваме общност, единение, сияние дори. И понесени от една величествена песен, вървим в една и съща посока: след обкичения с цветя портрет на светите братя Кирил и Методий. 24 май е и денят на книгите, последната наша утопична родина.

На 24 май мисля за Йорданка Дървенова, моята първа учителка. Беше красива, взискателна и достолепна жена. Заради нея в представите ми образованието е досег до красотата, самата възможност за красота. Мисля за пътя на моето училище, някогашната Първа мъжка гимназия под Царевец. И, разбира се, мисля си за тетрадката по краснопис, която незабелязано съм изгубил през годините...

Мисля си за българите в чужбина, за които безумните ни политици отсякоха: "Ако ги беше грижа за България, нямаше да я напуснат". Все си спомням за разговора между един приятел, живеещ в САЩ, и някакъв турчин някъде из Америка: "Ти за постоянно ли си?", "Приятелю, добре знаеш, че никой от нас не иска да бъде погребан тук." Пия за тях: най-добрите от моето поколение, чиито сърца останаха в България.

На 24 май си мисля за връзката между "светла бъднина", "книжовност" и "сила", която химнът на Михайловски е вдълбал в начина ни на мислене. И всичко това като призив да се "върви", призив да се мисли "напред". Това днес означава по-малко поклони и икони и повече усилие да се предвиждат пътищата за книжовността и човешкото многоезичие в един радикално променен от новите технологии свят.

Мисля си за "Хождение по буквите" от Валери Петров. Една малка част гласи: "Таз буква "Аз"… - не знам според вас, - но за мен е такваз… - някак сякаш избива - против колектива. - Според мен тя не бива - во очах да бие, - сиреч по ще отива - не "Аз", а "Ние". - А туй "Буки", туй "Буки" - кому нужно е туки..." Цялото стихотворение можете да намерите в цикъла "На Смях" от великия Валери.

На 24 май си мисля за моите учители - и добрите, и не чак толкова добрите, за всички. Винаги на този ден си спомням за тях, моите учители…

Мисля си за кирилицата: тя не е просто сбор от графични знаци, а символ на т.нар. България на духа. 24 май е празник именно на тази България на духа, често нападана и мачкана от арогантността и невежеството. Тази България е навсякъде, където някой говори български. Затова 24 май не е ден, изпълнен с фалшив патос и тесногръд национализъм, а ден на словото, на мисълта, на любопитството към света.