Мисля си напоследък за универсални неща. Омръзна ми да се занимавам с частични и половинчати решения на дребни, конкретни проблеми.

Ще ми се да измисля универсално лекарство срещу недоволството. Срещу глухия и измъчен ропот срещу живота, който чувам около себе си. Тук, в България.

Сигурно затова чета жадно мислите на Буда. Особено ми харесва тази: Ако си здрав, млад и красив – радвай се на това. Но ако не си млад и красив – радвай се, че си здрав. Ако не си и здрав – радвай се, че си жив. Радвай се.

Но ние живеем във време, в което да се радваш на това, което имаш е неприемливо. Ако не си вечно недоволен и не си вечно искащ - смятат те за глупак или за деградирал човек. Лишен от амбиции дегенерат. Ако не искаш неутолимо нови айфони, нови телешки бонфилета или евентуално - нови висши образования за теб и децата ти – не си нормален човек. Казах – висши образования. Не се чудете. Няма значение за какво си алчен – алчността е все една и съща.

Не съм доволен - искам още!

Химнът на съвременния човек изглежда звучи така. Но е добре да се отбележи, че това не е просто защото хората са загубили вътрешното си мъжество, умереност, мъдрост и смирение. Това е така, защото само непрекъснато недоволният от състоянието си човек е добър консуматор.

Така че самата Консумация, самата консуматорска система изгражда нас – нейните бурмички – като едни вечно недоволни и недоволстващи хора, които каквото и да имат – все ще са недоволни от него. Тъжно.

Аз все пак имам безброй примери за това, че човек може – въпреки всички външни обстоятелства – да бъде жизнерадостен и весел. Да се радва и да създава красиви дела и творения въпреки всичко.

Имам купища примери за това как хора в най-ужасни времена са правили какви ли не чудесни и ведри неща. Как в най-мрачни дни и в най-безрадостни години те са сътворявали светлина – в която и ние се къпем сега. Те са създавали тия свои светли творения в мрака. А ние ги ползваме сега – в едно относително светло, безчумно и без световни войни време – отново недоволствайки.

Сред тези примери особено ме радва един - чудесната Астрид Линдгрен, най-великата от всички писателки за деца.

След идилията - провал

Родена през 1907 като Астрид Анна Емилия Ериксон, тя отраства в земеделския рай Смоланд в южна Швеция. Животът й тече тихо и спокойно, детството й е щастливо – във фермата на нейния баща Самуел Аугуст. Тази ферма е изворът на десетки образи на хора, животни и красиви предмети, влезли по-късно в книжките й.

И всичко е чудесно, докато малката Астрид не пораства. Когато това се случва – идват и проблемите. Спомнете си само момента, в който великата Пипи дава хапчета срещу порастване на своите приятели Томи и Аника. Как би се родила тази идея, ако не е била дълго таена в сърцето на самата писателка?

И така – Астрид става на осемнайсет и започва да работи в местния вестник. И забременява. От главния редактор. Типичен случай от противния живот на възрастните. Астрид ражда детенцето си, но няма как да го задържи. И така животът на най-ведрата писателка започва с ужасен провал – тя дава първата си рожба за отглеждане в приемно семейство.

Отчайва ли я това?

Явно не. По същото време тя публикува първите си разкази. А що се отнася до детенцето - не унива в никакъв случай! Пътува с влака часове до града на приемното семейство и често вижда своя син Ларс.

Астрид успява да постига своето. Пише и издава книги. По-късно родителите й се съгласяват да вземат нейния син от приемното семейство и да го отглеждат, докато тя работи. През 1931-ва Астрид се омъжва и ражда дъщеричката си Карин, прибира си и Ларс. И пише.

Ето тук идва най-интересното – това, което имам предвид. Идва Втората световна война. Целият свят – от крайбрежието на Америка до Шанхай – се тресе от ужаса на войната, от експлозиите. Трепери от стенанията на милионите умиращи.

Хемингуей преживява това, което описва в "Острови на течението" – преследване на германска подводница из островчетата край Куба. Херман Хесе се скрива в Швейцария и изпада там в мрачен размисъл. Стефан Цвайг се самоубива в Бразилия като истински римски патриций – от носталгия по отминалите спокойни и достолепни времена.

А Астрид пише книга за едно момиченце. Най-лудото, весело, силно и смело момиченце на света Пипи Дългото чорапче. Книга, в която няма нито миг песимизъм, злоба и отчаяние.

Непоколебимият дух на великите

Някой ще каже – все пак Швеция е свободно островче, неутрална ивица земя между чудовищата с насочени гаубици. Така е, така е.

Но трябва да се има предвид, че именно Швеция е една от арените, където се води тихата и ужасна, подмолна война на шпионите. Британски шпиони, немски шпиони, съветски шпиони, американски шпиони и френски шпиони. Подозрителност, страх и съмнения. Параноя. Страшно е да стоиш в стая, докато отвън минават колони танкове. И Швеция прилича именно на такава стая.

Но повлиява ли тази параноична атмосфера на настроението в най-великата детска книжка? Повлиява ли този спотаен и задушен на върху смелите и възторжени мисли и действия на рижата Пипи? Аз мисля, че не.

В същата година, в която написва книгата – 1944-та – чудесната Астрид получава една много показателна награда - за борба за правото на живот. Животът на Астрид все едно ни казва: право на живот имат всички, но право на щастие имат само смелите. Които не униват лесно. Лъчезарните.

Наричат тази награда още алтернативна Нобелова награда. Ами това е. Останалото е суета, само суета. Както казва Карлсон.

Автор: Калин Терзийски; Редактор: Б. Михайлова