Разпадането на СССР преди 20 години бележи за много наблюдатели истинския край на "късия 20 век" - един век, който започна през 1914, и който премина под знака на идеологическите конфликти между комунизъм, фашизъм и либерална демокрация, докато накрая последната, май, извоюва окончателната си победа. Но по пътя към "края на историята" се случи нещо странно: ние искаме обезателно да се поучим от миналото, ала не сме наясно с поуките, казва германският историк от Принстънския университет Ян-Вернер Мюлер.

Според него големите идеологически битки на 20 век изглеждат днес - особено за по-младите поколения - много по-малко близки, отколкото да речем схоластическите дебати през Средновековието. Та кой ли разбира днес големите политически и житейски драми на интелектуалци като Артър Кьостлер или Виктор Серж, които рискуваха живота си в борбата първо за, а сетне и против комунизма? Въпреки това диханието на идеологическите войни на 20 век продължава да витае в душите ни, колкото и да не ни се ще да си го признаем.

Механизмите на идеологията

Ако иска да разбере идеологиите, човек трябва да разбере механизма, по който те упражняват своето влияние и власт, и способността им да подвеждат хората, да използват хорските емоциии като рационални политически инструменти. Не бива да забравяме, че Мусолини и Хитлер бяха доведени на власт от един крал и един пенсиониран генерал, тоест не от фанатиците на улицата, а от традиционните елити.

На второ място трябва да осъзнаем, че демокрацията, въведена след 1945 година от западноевропейските елити, имаше иновативен характер. Тоталитарният опит от близкото минало показа, че тези елити не слагат знак за равенство между демокрацията и парламентарния суверенитет. Никога повече едно парламентарно събрание не бива да бъде в състояние просто така да сдаде властта на един Хитлер или Петен. Затова архитектите на европейската следвоенна демокрация въведоха колкото се може повече контролни механизми; тоест, колкото и да изглежда парадоксално, те заложиха на неизбираеми институции в името на укрепването на демокрацията.

Най-важният от тези органи е Конституционният съд, една инстанция, която се наложи след 1989 и в източноевропейските страни. Общоевропейски институции, особено Европейският съд и Европейският съд за правата на човека, също подхождат на това разбиране за демокрацията с помощта, поне на пръв поглед, на недемократични механизми.

Нека не забравяме откъде идваме

Днес много европейци явно са недоволни от тази постройка. Мнозина са с впечатлението, че континентът се носи в една посока, която английският политолог Колин Крауч нарича "постдемократическа епоха". Гражданите са недоволни, защото смятат, че са недостатъчно представлявани от политическите елити, а също и защото изборни институции като националните парламенти трябва да се подчиняват на неизборни органи като централните банки, например. В резултат на това ставаме свидетели на растящо недоволство и дори протести.

Не е достатъчно само да се вкопчим в следвоенния модел на демокрацията и да се правим, че тоталитаризмът е единствената му алтернатива. Нека не забравяме откъде идваме, и че никога не е съществувал златен век на либералната европейска демокрация - нито преди Втората световна война, нито през 50-те или когато и да било.

Дълго време европейците поверяваха демокрацията на елитите, нерядко дори на неизборни елити. Ако сега те искат да променят социалния договор, тези промени трябва да дават ясен отговор на въпросите: от какви точно нововъведения се нуждае европейската демокрация и кому европейците желаят да поверят своята политическа воля? Тази дискусия едва сега започва.