Много източноевропейци се оплакват, че на Запад ги третират като граждани "втора категория" - поляци и чехи, румънци и словаци, българи и унгарци... Не е трудно да си представим как се чувстват тези хора, пише по този повод швейцарският "Нойе Цюрхер Цайтунг" и цитира хърватската писателка и журналистка Славенка Дракулич, която разказва следния спомен от детството си: "Навремето редовно правехме училищни екскурзии. По онова време вагоните на влаковете бяха разделени на три категории: в първа класа седалките бяха целите в плюш и кадифе, сякаш си отишъл на театър; във втора класа седалките бяха пластмасови и си спомням как кожата ни полепваше по тях; в трета категория седалки нямаше, имаше само нещо като дървени пейки. Пътниците в тези вагони се чувстваха наистина като хора трета категория. И единствената им утеха беше, че са в един и същ влак с останалите".

Внезапният срив на комунизма

По същия начин изглежда днес Европейският съюз, продължава хърватската журналистка: има вагони от първа класа, където са настанени страните от елитния клуб. Във втора класа седят бившите комунистически страни от Източна Европа с известни нюанси между Полша и Румъния или пък България и Чехия. Като цяло обаче всички са равни, макар някои от тях да са "по-равни". На самия край на влаковата композиция са вагоните от трета класа, тези с дървените пейки. Там седят всички останали. Между тях също има известни разлики - делят се на добри и лоши ученици. "Първите седят възможно най-близо до учителя и попиват всичко, което той казва. Вторите пък гледат настрани, не внимават и се надяват, че все пак ще изкарат някакси", посочва Дракулич.

Разумно ли е обаче да слагаме в един кюп всички бивши комунистически страни от Източна Европа? Особено след като познаваме разликите между унгарския "гулаш-комунизъм", албанския "бункерен комунизъм" и югославския либерален комунизъм, пита "Нойе Цюрхер Цайтунг". И припомня един често омаловажаван факт - а именно, че комунизмът в Съветския съюз и навсякъде в Източна Европа рухна изведнъж и по невнимание - мнозина забравят, че горбачовите "гласност" и "перестройка" имаха всъщност за цел да посъживят комунистическата система, а не да я премахнат. Сривът на комунизма не беше планиран, а най-големият принос на Михаил Горбачов се състои в това, че той не реагира, когато през 1989 година събитията поеха своя необратим ход.

Пасивност, колективизъм, егалитаризъм

За разлика от Полша и нейното силно реформаторско движение, ускорило падането на комунизма, в редица други източноевропейски страни режимът се срина от само себе си и без участието на народа. Тази пасивност има определящо въздействие върху манталитета на хората в Източна Европа. Друг техен общ белег е колективизмът, в който те са били възпитавани в продължение на десетилетия. Когато човек е израснал в такива условия, за него е много трудно да се възприеме и да действа като индивид. Да не говорим за това, че индивидуалното поведение означава и поемане на индивидуална отговорност. Хората се нуждаят от време, за да се научат на всичко това, особено когато човек е свикнал да вини управляващите за собствените си несгоди и неуспехи. Липсата на чувство за отговорност е един от най-големите недъзи на посткомунистическата ера, отбелязва швейцарското издание.

Друго тежко наследство на комунизма е егалитаризмът. Дълбоките политически и икономически промени бяха възприети като обещание за повишаване на благосъстоянието. Но преобразуването на тоталитарната политическа система в демократична, на плановата икономика в пазарна, не означаваше автоматично и по-добър живот за всички хора, обитаващи държавите в преход. Точно обратното - дълбоките обществени промени доведоха до взрив на бедността и несигурността, до разрастване на пропастта между бедни и богати, до висока безработица и повсеместна корупция. Всичко това предизвика огромно разочарование: не само защото хората виждаха как гасне надеждата им за по-добър живот, но и защото едно след друго се проваляха всички обещания. И беше само въпрос на време цялата тази негативна енергия да прерасне във всеобщо недоверие към политическите елити, държавните институции и демокрацията като цяло.

И все пак

"Да, демокрацията показва слабости, а капитализмът се намира в криза. Каква е обаче алтернативата? Да слезем от влака?", пита Славенка Дракулич. И добавя, че въпреки всички несгоди на прехода, хората от бившите комунистически държави възприемат живота си днес като по-добър, отколкото преди промените. Показва го изследване на Световната банка и на Европейската банка за възстановяване и развитие, проведено в 34 страни от Западна и Източна Европа. "Добре е, че източноевропейците не са забравили как са живели преди 20 години. И че ценят мира и сигурността - особено в такъв традиционно нестабилен регион, какъвто са Балканите", обобщава Славенка Дракулич.

АГ, НЦЦ, Е. Лилов; Редактор: Д. Попова-Витцел