Разбирам македонците, които имат усещането за несправедливост, след като години наред стартът на преговорите им за членство в ЕС се отлага. Тяхното огорчение е насочено главно към еврочленките България и Гърция, които (от гледна точка на Скопие) се опитват да решават двустранни въпроси, използвайки инструмента на европреговорите. Тук обаче няма да коментирам високополитическото измерение на напреженията между Скопие и София, нито пък ще давам мнение кой е крив и кой - прав. Искам да разкажа за няколко неща, които видях и преживях тези дни в Македония и които хвърлят различни светлосенки както върху Македония, така и върху България.

Онази държава, която се е казвала България

Охрид е забележително място. Градът излъчва история с всеки свой камък. И тъкмо за тази история българи и македонци открай време се карат като деца. Признавам, че като човек, учил история в българско училище, и аз бях доста смутен от тамошната туристическа интерпретация на фактите и събитията от времето на Охридската школа. От екскурзовода нито веднъж не „изтече” информацията в кое точно царство се случват тогавашните забележителни събития, а в туристическия справочник за средновековен Охрид се пише като за някакъв остров сред тогавашното още неизбистрено европейско море.

Защо днешните македонци крият между редовете онази държава, която се е казвала България? В Охрид започнах да ги разбирам, без да оправдавам историческата манипулация - правят го именно защото се е казвала България. Не знам дали всички, но със сигурност много македонци се боят, че фактите отпреди 10-11 века ги правят някакси зависими от днешна България, че тези факти са потенциално основание за някакви претенции към тяхната сегашна държава. Пък и - ако трябва да сме съвсем искрени - онези средновековни царства имат с едноименните си днешни национални държави точно толкова общо, колкото Византия със съвременна Гърция. Но националистите навсякъде по света обявяват собствената история за неприкосновена, а историята на съседите - за подлежаща на какви ли не интерпретации. И от този порочен кръг сякаш няма излизане.

Битките за историята в момента са намерили своето полесражение в Скопие. Проектът „Скопие 2014” има за цел да набави символи на закъснялата македонска държавност. Както съвсем откровено ни каза кметът на града Коце Траяновски: гърци, българи и сърби имали своя държавност от стотина и повече години, та Македония трябвало да наваксва. Но дали държавност се гради с паметници и монументални сгради за стотици милиони евро - или по-скоро с бавното и трудно строителство на правова държава и гражданско общество? Един от събеседниците ни в Скопие каза, че по-младите и по-високо образовани скопчани се срамуват от грандоманското „историзиране” на града, но мнозинството граждани се радват на паметниците и новите постройки.

Патос, който смущава

Едно е сигурно: десетките паметници от естетическа гледна точка с малки изключения са обида за добрия вкус. Патетичната им, на моменти откровено войнствена естетика е изостанала от времето поне с един век, а художествените им качества - какво да говорим... Стотиците национални знамена, с които са окичени както новите сгради (няколко от тях, впрочем, са красиви), така и де що има държавна институция, също будят недоумение. Та нима някой турист, нежели гражданите на Скопие, биха се усъмнили в коя точно държава се намират, ако ги нямаше знамената?

А иначе Македония за пореден път ми хареса. Нека да изброя някои от баналните, но видими неща: хората са дружелюбни, градовете (които видяхме) са чисти, селското стопанство работи и произвежда за износ (за разлика от българското), крехката политическа конструкция с албанското малцинство се крепи. Но страната има нужда от ясна европейска перспектива. И ще сбъркат всички онези, които ѝ я отказват. Защото без нея нелепите битки за историята ще продължат.

Автор: А. Андреев; Редактор: Д. Попова-Витцел