Това не е едно забележително стихотворение. Не е и блестящ политически анализ. Но тези няколко реда, които Гюнтер Грас публикува под заглавие "Нещо, което трябва да се каже", ще влязат един ден в регистъра на най-влиятелните му думи. Те маркират една граница. От казаното от Грас: "Атомната сила Израел застрашава и без туй крехкия световен мир" няма повече връщане назад.

Това изречение предизвика взрив от възмущение. Защото е вярно. И защото го казва един германец, един писател, един нобелист, защото го казва Гюнтер Грас. Това е цезура, за която трябва да сме благодарни на Грас. Той положи началото на един отдавна необходим разговор.

Това е разговор за Израел. За това, че Израел се стяга за война срещу Иран, чийто лидер Ахмадинеджад неспирно заплашва, че ще заличи еврейската държава.

Грас е реалист

Става дума за война, която може да тласне света в бездната. Щом един германец говори за това, този разговор трябва да засяга също Германия и германската отговорност. Съществуват закономерности. Грас знаеше, че ще го оклепат като антисемит. Това е неизбежният риск за всеки германец, който критикува Израел. "Политически коректен антисемитизъм", отсече Матиас Дьопфнер, шеф на издателската група "Шпрингер", който явно си въобразява, че знае коя е правата линия в германско-израелските отношения.

Само че Грас не е антисемит. Грас е реалист. Той осъжда ядрения потенциал на Израел, "неподлежащ на никаква проверка". Той критикува оръжейната политика на Германия, която планира да достави още една ядрена подводница на Израел. И той се отвръща с погнуса от "лицемерието на Запада", което открай време е ориентир за нашата политика в Близкия Изток.

Грас пише и глупости. Че мълчал дълго, но сега нямало повече да мълчи - "остарял, и с последното мастило". Заличаването на иранския народ, за което предупреждава, не стои в дневния ред на Израел. Този текст трябваше да бъде по-добре защитен срещу очакваните нападки. Но това не го прави по-малко необходим.

Трябваше най-сетне някой да ни извади от сянката на думите на Ангела Меркел, казани през 2008 г. в Ерусалим, че сигурността на Израел спада към "държавния резон" на Германия. И за да няма недоразумения добави: "Щом е така, в часа на изпитание това не бива да останат само празни думи".

Според бившия канцлер Хелмут Шмит обаче, поемането на отговорност за сигурността на Израел е "едно емоционално понятно, но глупаво схващане, което би могло да има много сериозни последици". Защото в случай на война между Израел и Иран, "германски войници ще трябва да се включат в тази война".

Израел наложи на света логиката на ултиматума. Той изобщо не възнамерява да доказва, че Иран притежава атомно оръжие. Нито дори, че се опитва да се сдобие с такова. Израелската доктрина гласи просто, че Техеран не бива да достигне "зоната на имунитета".

Светът като заложник

Израел играе с Иран покер, партия, от която и двете страни печелят, ако не се стигне до война. Ахмадинеджад не е луд, както го нарича булевардът. Той иска да запази властта си и затова смазва всяка опозиция.

Ахмадинеджад съзнателно държи света в неведение относно ядрените си намерения. Той се възползва от тази стратегическа двусмисленост, също както израелците се възползват от дрънкането на оръжие. По един перверзен начин двете страни са във взаимна зависимост. Това би било тяхна работа, ако не бяха взели света за заложник. Време е, както напомня Грас, за установяването на "неограничен и постоянен контрол върху израелския атомен потенциал и иранските атомни съоръжения".

Иран вече е поставен под натиск чрез множество санкции. Сега най-сетне трябва да се окаже натиск и върху Израел. Който казва това, не се опитва "да релативира вината на германците, като изправи евреите на позорния стълб", уточнява Дьопфнер. Тук не става дума за историята на Германия. А за настоящето на света.

АГ, ДПА, СО, С. Гяуров; Редактор: Е. Лилов