Няма да скрия радостта си от това, че българският феминизъм започва да преминава от академично четене на Вирджиния Уулф към гражданска битка за равенство. Не, Осми мартне е денят на мама, нито пък на колежката, която веднъж в годината получава карамфил и се връща подпийнала от работа. Осми март е ден за мобилизация.

„Издай свинята!"

Забелязвате ли как излезе на дневен ред женската тема през последните две години? През 2017 от американската филмова индустрия тръгна движението #MeToo („и мене също“), в което жени публично изповядваха дълго крити срамни тайни за сексуално насилие от страна на властни мъже. Стигна се и до крайности, понякога до лъжливи обвинения с нарцистично-истеричен пълнеж. Но независимо от всичко лавината беше отприщена, жените не желаеха повече да мълчат за унижението, на което ги обрича полът им.

Наблюдаваме го в най-различни точки от планетата. Във Франция например същата година тръгна инициатива, наречена „Издай свинята!". Тя взе на прицел насилието в семействрото или партньорската двойка, което взима много жертви в тази обсебена от еротизма страна. Преди това пък видяхме масови женски протести в Индия, където едно жестоко, смъртоносно изнасилване взриви тази иначе традиционно търпелива култура.

Когато мъжете се запитат какви са ги вършили

Какво точно се случи? Не, положението на жените по света не се влоши внезапно. Просто изведнъж се промениха правилата на играта. Изведнъж много хора усетиха, че е недопустимо онова, което преди се възприемаше като нормално: да опипаш спътничката в автобуса, да накараш актрисата да мине през леглото ти, за да получи ролята, да отправиш унизителни забележки за умствените способности на колежката. Новото правило се задейства дори ретроспективно, сякаш за обидата вече нямаше давност. Типичен пример бяха изобличенията срещу кандидата за Върховния съд на САЩ Кавана (сам по себе си неприятен човек), за това, че преди 35 години на някакъв младежки купон в пияно състояние се съблякъл пред състудентка. И много мъже се замислихме какво сме правили като млади...

Новите десни виждат мястото на жената в кухнята и в леглото

Но не бива да оставим крайностите да скрият голямата промяна в нравите, на която сме свидетели. Така, както извоюваха своите равни избирателни права през първата половина на 20 век, така сега жените тръгнаха на поход за равно достойнство. Имам чувството, че тласъкът дойде заради възшествието на алтернативната десница, яхнала антимигрантските настроения след кризата 2015-2016: с трансгресивния си език тя гъделичкаше дремещото Господарско, Расистко, Сексистко несъзнавано на западната цивилизация. Доналд Тръмп е най-отвратителният пример за тази взривоопасна смес и не случайно мнозинството американски жени го посрещнаха на нож още от първия ден на неговия мандат.

Но настъплението и по този фронт е глобално. Полските фундаменталисти забраниха аборта, Путин накара своите последователи да не приемат Истанбулската конвекция и, впрочем, декриминализира домашното насилие, българсикте лъжепатриоти пък искат да върнат жената към традиционното й място в кухнята: да прави салатки, докато мъжете се черпят. (Между другото, виждате ли жени на лидерски позиции в тази коалиция? Не? Защо ли?) С две думи: настъплението на сексизма от крайно-десния политически фланг предизвика масовата мобилизация на жените.

България в шпагат между социализма и консерватизма

В България #MeToo не поникна, но не защото жените не си патят, а защото патриархалната стена на срама все още е твърде дебела. Само си представете какво е в едно провинциално градче да излезеш и да кажеш „И моят ме млати“: как ще те гледат след това, как ще те одумват. Гласовете, които чуваме, обикновено осъждат феминистките изхвърляния, уверяват себе си и света, че при нас всичко си е наред. Не е вярно, но не можем и да обвиняваме когото и да било в липса на смелост - рано или късно тя ще дойде и лавината ще се отприщи и в България.

Българските жени сякаш все още не си представят, че настъпващата крайна десница може да им отнеме правото да решават кога да раждат, например. Че ще започне да обсъжда облеклото им, сексуалните им контакти. Тези теми вървят в пакет. Основната битка в България засега си остава в сферата на заплащането и трудовите права – а там, според сравнителните изследвания, България съвсем не стои зле. Имаме повече от средното жени в парламента, не малко в бизнеса, да не говорим за университета или болниците. Тогава защо, ще кажете, ни е Осмомартенско шествие?

Българският мъж: султанче със склонност към депресии?

Ако обаче погледнем към частната сфера, ще видим, че българските жени са в доста незавидно положение. Социализмът им спусна еманципацията отгоре, без борба. Като „бонус" последва удвояване на женското бреме – и в завода, и в къщи. В повечето семейства това положение не се е променило, защото много български мъже израстват като малки султанчета, които нищо не похващат в къщи. Особено тежко става, ако съпругът си загуби работата - тогава жената, освен че трябва да изхранва къщата и да върти домакинството, започва да се грижи за нараненото му самолюбие, да го налага с мокри кърпи след отчаяно препиване. Не сме далеч и от Средиземноморието, където мачовщината е необходим аксесоар на мъжката идентичност. А мачовщината обикновено избива на ревност, свалячество и дори побои, в духа на печалния афоризъм „бие, значи ме обича“.

Гнилият мит, че природните разлики преминават в социални

Който повдигне подобни теми обаче, неминуемо ще бъде обвинен от новите консерватори в „културен марксизъм“, „постмодерен либерализъм“ или някакви подобни смехотворни глупости. Жената си имала традиционни роли и всичко друго било политика. Не става ясно само дали тези роли са от традицията на социалистическата жена-кранистка, на жената-одалистка от харема на султана или пък жената, вграждана в строежа на мостове от легендите. Но да не издребняваме. Вляво пък темата поражда надменни подигравки, защото, видите ли, днес сме били надценявали някакви си кутурни специфики, докато важното било класовата борба, експлоатацията, разобличаването на неолиберализма.

Но битката за равенство на жената няма как да мине без фронтална атака срещу жилавия мит, според който природните разлики естествено преминават в социални: че младият трябва да слуша стария, жената да обслужва мъжа, черният да работи за белия.

Но нека тук да си зададем простичкия въпрос: Не сме ли станали хора тъкмо надскачайки природата, която ни е произвела?