ДВ: Проф. Кьосев, предупреждавате за „патриотизиране на визуалното пространство" в България. Какво означава това?

Александър Кьосев: Онова, което трябва да бъде изключение и свещена ценност за нацията, се превръща в навик. Навикът лесно се комерсиализира, а комерсиализацията лесно води до кич. И ние свикваме да живеем в една среда, която привидно е патриотична, а всъщност изцяло противоречи на онова, за което са се борили възрожденските герои. Такъв подход обижда самите символи. Те са били постигнати трудно и с героическо усилие, често пъти със саможертва. А ние ги превръщаме в претрупано с емблеми и шарении всекидневие, тълпа от взаимно пречещи си символи.

ДВ: Натрапчиви символи?

Александър Кьосев: Да, натрапчиви. Когато онова, което трябва да бъде изключение, се превръща във всеобщ навик, шансът то да стане кич е твърде голям. За да се разбере какво казвам, ще цитирам Библията: Не споменавай напразно Божието име. Това е много важно. Защо Божието име не бива да се споменава напразно? Защото се превръща в навик.

ДВ: Девалвира се.

Александър Кьосев: Десакрилизира се по този начин. Ако тези ценности, които уважаваме, се превърнат в нещо, за което дрънкаме под път и над път, ако те висят на всяка една наша стена, ако насищат пространството, в което живеем, те се банализират и губят своя смисъл. Да, банализацията би могла да не е чак толкова лоша, навиците все пак създават уют. Лошото е това, че върху навика започват да вегетират едни други, съвсем непатриотични агенти. Имате ли представа колко много печелят българските продавачи на трикольори и разнообразни флагове, които се произвеждат в Китай? И то се произвеждат не според стандартите на закона по отношение на герба и знамето. Тоест, това е един вид комерсиална масовизация, която се представя за патриотизъм, която използва националните символи не по начина, по който е регламентирано, и която - разбира се - е крайно неприятна именно по тази причина. Много хора я объркват с истинския патриотизъм. И когато човек критикува тази злоупотреба, те смятат, че той е нападнал истинския патриотизъм.

ДВ: Тоест, Вие не нападате истинския патриотизъм?

Александър Кьосев: Точно аз трудно мога да бъда обвинен в такова нещо, защото цял живот съм преподавал българска литература и българска културна история и всичките ми публикации са в тази област. Смятам себе си за много по-голям патриот от разните „патриоти". Обаче като гледам как патриотизмът се превръща в кич, истински ме боли - и затова реагирам. Но това, че той се превръща в кич, е дори само по-малкият, естетическият проблем. По-големият проблем тук е политически: че определени групи могат да си позволяват да злоупотребяват и да спекулират с тези символи. Сякаш те са техни. И да обвиняват този и онзи, че бил такъв или онакъв.

ДВ: Добре, в градската среда, във визуалното пространство съвсем никакви ли патриотични елементи не бива да има?

Александър Кьосев: Ни най-малко, напротив: трябва да има. Но трябва да има чувство за мярка, чувство, че не бива да се прекалява, че градското пространство не бива да се превръща в шарена черга, лунапарк от национални символи. Има разлика. В градското пространство може да има паметници на герои и мъченици - там, където е уместно, на редки и изключителни места, а самите места трябва да бъдат обект за почит. Такъв а Паметникът на Васил Левски. А мултиплицирането на Левски из цяла България и идеята да се построи Левски, който на границата гледа към „Турско" - ето това е истински кич.

ДВ: Вие пишете за патриотичното име на една от новите метростанции. Но в София има и европейска метростанция. Дали пък това не дразни онези, които искат България да излезе от ЕС и да се сближи с Русия?

Александър Кьосев: Аз се шегувах с това и твърдях, че станцията се казва „Питат ли ме дей зората". Тя се казва всъщност „България", просто защото е на булевард „България" - и това е най-нормалното нещо на света. Проблемът не е в името. Проблемът е в това, че онзи, който е правил дизайна, е използвал географския силует на България така, сякаш той е елемент от - как да кажа - от тапет. Той е банализирал до крайност този символ и го е включил в една естетика, която няма нищо общо с националната, възрожденска естетика. И този силует си седи там. Точно това е кич. Кичът представлява нещо, което претендира, че е нещо друго. Тук има претенция за някакъв патриотизъм, а всъщност става дума за едно съмнително дизайнерско решение, което страшно много хора смятат за неуспешно. Ние протестираме срещу всичко това: срещу бруталното банализиране, комерсиализиране и „дизайниране" на националното. Защото това обезценява символите и ги лишава от техния дух.

ДВ: А къде все пак минава границата? Защото по цял свят площади, булеварди, улици и квартали носят имената на различни дейци и герои, има барелефи, орелефи, статуи, паметници…

Александър Кьосев: Да, кичът изобщо не е само български патент. В Хамбург например има гигантска 40-метрова статуя на Бисмарк, която си е кичозна отвсякъде.

ДВ: В Германия има стотици така наречени „Бисмаркови кули" или „Бисмаркови колони", които също са крайно неуместни.

Александър Кьосев: Да, 19 век е бил склонен да преувеличава своите националистически стремежи под тази форма. И тогава са се строяли изкуствени крепости, празнували са се несъществуващи преди това празници. Такова е било времето. Но ние живеем в едно време, което не е патетично, не е героично.

ДВ: Постгероично общество, както казва историкът Херфрид Мюнклер.

Александър Кьосев: Тези стойки, които се заемат, тези пози - те чисто и просто са начин да завземеш позиции в пространството. Да имаш капии, както се казва на табладжийски език. А къде минава границата е много трудно да се каже. Границата минава през обществени борби, през обществени конфликти и опити да се аргументира съответната позиция. Имам предвид не агресивни сблъсъци, а именно борби с аргументи.

ДВ: Сред Вашите аргументи има ли и такъв, свързан с дизайна на Скопие?

Александър Кьосев: Ние си мислим, че тази проблематика е абстрактна и че няма заплаха. Казваме си - какво толкова, това са най-обикновени национални символи, които ги има във всички градове. Само че не във всички градове се стига до такива крайности. А истинската крайност е географски много близо до нас. Тя се нарича именно Скопие и представлява една безумна антиквизация на града, превърнал се в балканския Лас Вегас. Боя се, че ние се намираме на прага на подобна ситуация. В момента, в който започнаха да се боядисват трафопостовете като трикольори, за мен границата беше премината. Слава Богу, в България лудостта още не е стигнала дотам да се строят гигантски статуи на хан Кубрат, който чупи клечки в центъра на София. Но нищо чудно и това да се случи. В Скопие има мост с над 60 несъществуващи македонски антични крале, измислени от кого ли не. Това е една крайност на визуалния национализъм, която се е превърнала не просто в кич, а в брутално визуално нахалство, защото беше наложена като жизнена среда на всички скопчани. Аз не искам това да се случи и в София. Не искам да се случи в Пловдив, не искам да се случи в Пазарджик, не искам да се случи в нито един български град.

*****

Вижте и това видео от архива ни: