Откакто пое правителственото кормило, испанският премиер Педро Санчес непрекъснато уверява партньорите от ЕС, че могат да разчитат на Испания. За негова навярно неприятна изненада, сега премиерът- социалист трябва бързо-бързо да доказва, че не е говорил празни приказки. Защото вече не са достатъчни символичните акции като това да приемеш няколко стотин мигранти, които Италия е отхвърлила. На първо време Испания сама трябва да положи повече усилия. Защото предишното правителство на консервативния премиер Мариано Рахой не си беше мръднало пръста – независимо от факта, че след 2016 година броят на нелегално влезлите в Испания нарасна с 270 процента.

Настоящият хаос по испанското крайбрежие до голяма степен е собствено производство и резултат от една късогледа политика. Вместо да изградят повече приемателни центрове и да ускорят разглеждането на молбите за политическо убежище, испанците бяха оставили всичко на самотек. Както в Мадрид, така и в регионалните правителства мнозинството политици се надяваха, че повечето мигранти (сред които и много бежанци от гражданската война в Сирия) изобщо не желаят да остават на Иберийския полуостров. И по италиански пример ги оставяха безпрепятствено да продължат на север. Та нали в държави като Франция и Германия и социалните придобивки, и възможностите за работа са повече.

Днес Испания настоява за европейска солидарност, но съвсем доскоро не се придържаше дори към своите собствени обещания. Когато през 2015 г. Германия помоли за подкрепа, испанският премиер Рахой пое ангажимента за приемането на около 20 хиляди бежанци – в рамките на европейските квоти. Досега страната е приела от Италия и от Гърция едва 2500 души, които търсят закрила. Наскоро дори Върховният съд в Мадрид осъди неспазването на поетия ангажимент. Но Испания не е единствената. Повечето останали държави в ЕС също не изпълниха квотите си.

Поуките от испанския пример 

Миграционният натиск по бреговете на Андалусия в същото време показва къде се изчерпват възможностите на модела, който Мадрид препоръчва и на целия ЕС. Испанското правителство започна още преди десет години да задълбочава сътрудничеството си със северно- и западноафриканските държави. Силите за сигурност заработиха заедно, улесни се процедурата по репатрирането. За всичко това Мадрид плащаше с увеличени помощи за развитие. Този подход обаче направи Испания зависима от определени правителства, които използват миграцията като средство за политически натиск. Чрез щедри финансови инжекции на северноафриканците беше прехвърлена и цялата неприятна полицейска работа. И ако се наложеше, всички затваряха по едно око, когато мароканските или алжирските сили за сигурност изоставяха в пустинята африкански мигранти. Но повече от това северноафриканските правителства не желаят да вършат: те единодушно отхвърлят предложенията да изграждат на своя територия някакви координационни мигрантски центрове.

Испанският пример ясно показва, че ЕС не може да прехвърли миграционния проблем на северноафриканците. Наивно е да се вярва и друго: че повече помощи за развитие ще доведат до бързи промени в тези страни. Добре се вижда накъде вървят нещата в страната, която е най-голям демократичен надеждоносец в региона – Тунис. Нивото на развитост там е относително високо, провеждат се и някакви политически реформи, но всичко това изобщо не гарантира, че младото население иска да си остане у дома. Изтичането на мозъци лиши тази относително малка, 11-милионна страна, от близо 100 хиляди висшисти само за годините след революцията. И все повече млади хора от Магреба, където положението все пак е по-добро, отколкото в Африка южно от Сахара, поемат по много опасния маршрут през Средиземно море.

Само през тази година 1500 заплатиха този риск с живота си…

Ханс-Кристиян Рьослер, „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”

www.faz.net

Всички права запазени! Frankfurter Allgemeine Zeitung, Frankfurt am Main