Коментар на Еми Барух:

Научихме ли нещо ново от състоялата се миналата седмица в София международна конференция, посветена на медийната свобода? Не! Периодичните изследвания на Фрийдъм Хаус за състоянието на българските медии вече години наред показват изключително тревожни тенденции: липса на професионални стандарти, неадекватна държавна политика в медийната регулация, неясна собственост, политически и икономически натиск, корупция… Тази година България беше класирана на 76-то място, редом с Индия.

Стряскащото не стряска вече никого

Има ли нещо за отбелязване тогава? Има, разбира се: Директорът на проучванията Кристофър Уокър сподели в интервю за Дойче Веле през април тази година, че е удивен от безнаказаността, с която се потиска свободата на словото в България - страна-членка на ЕС! Стряскащо е, че тази констатация, повторена и миналата седмица в София, не стресна никого. Хладнокръвното подминаване на този симптом може да бъде анализирано по няколко начина:

Не само че никой не налага на журналистите в България да работят професионално, да изпълняват задълженията си съвестно и да имат етично поведение, но и никой не иска това от тях. Пренебрежимо малко са медиите, които правят изключение - тяхната публика е някъде под десет хиляди, което ги спасява и обрича едновременно. Още по-тъжно е, че никой не е заинтересован да проведе битката за истината - тя не е необходима на аудиторията и не е желана от властта.

Вече няма желаещи да умират за истината

Колкото и да е жалко, журналистите, които в по-голямата си част са мислещи, образовани и културни хора, са принудени да изпълняват поръчки, да бъдат политически коректни проводници на икономически и властови интереси, да играят "по правилата". Веднъж приели този танц с властта, те стават нейни слуги. Защото искат да живеят, при това да живеят добре.

Една от големите приятелки на България, американската журналистка Саша Свиридова сподели следното след доклада на Фрийдъм Хаус:

"… вече няма желаещи да умрат за истината. Онези, които бяха готови да го направят, са убити. Останаха другите, на които им се живее. Плюс едно малцинство по средата - екземпляри от трети вид, онези, които имат съвест. Свободната преса не съществува автономно. Пресата просто отразява действителността; в действителността няма истина и свобода, няма я и на страниците на вестниците - нито на българските, нито на руските, нито на американските…"

Всички се влачим…

Обезсмислянето на една професия, без която намалява кислородът в публичната сфера, прилича на епидемия - Синдром на Придобита Интелектуална Недостатъчност. Този СПИН парализира имунната система на обществения организъм, "правейки болния уязвим за опортюнистични инфекции и тумори", според Уикипедия.

Можем ли да очакваме реакция, протест, неподчинение, бунт вътре в журналистическата колегия? Не, разбира се… Могат да мечтаят само тези, които са задоволили екзистенциалните си потребности. Останалите чисто и просто се подчиняват.

Журналистическата колегия се влачи, превила угоднически гръб. Не я ругайте - цялото общество се влачи, превило мълчаливо гръб. Вината на първите е, че говорят така, както говорят, вината на вторите - че мълчат.