Във вторник Джон Демянюк беше експулсиран от САЩ в Германия, където ще се гледа делото. Повод за следната гледна точка на Корнелия Рабиц.

Собибор, в днешна Полша, е бил концентрационен лагер, фабрика за унищожение на евреи. Около 2000 души на ден намират смъртта си в газовите камери, прикрити като душкабини. Надзирателите са сваляли жертвите от влаковете и са ги изпращали директно в газовите камери. Заравяли са труповете в масови гробове, след което подготвяли следващата акция.

Само бурмичка в голямата машина за убийства

Един от тези надзиратели е украинецът Джон Демянюк. Предполага се, че от март до септември 1943 година той е участвал в избиването на най-малко 29 000 евреи. От архивни документи става ясно, че той е бил обучаван заедно с други т.нар. "доброволци" в един тренировъчен лагер на СС.

Фактът, че преди това е бил военнопленник на германския Вермахт и че е приел да участва в унищожаването на евреи, не смекчава вината му. Демянюк отхвърля упорито обвиненията. Той твърди, че не е знаел нищо за случващото се в Собибор. По негови твърдения в убийствата е участвал негов братовчед. Той самият бил само военнопленник. Това обаче е малко вероятно с оглед на наличните доказателства и исторически документи.

Демянюк очевидно е само бурмичка в голямата машина за убийства. Със сигурност в нея е имало по-големи престъпници от него. На много от тях не е потърсена сметка за действията им - което е доказателство за провала на германското правосъдие. С делото в Мюнхен срещу Демянюк започва едно от последните дела срещу националсоциалисти в Германия, дело срещу 89-годишен старец, който може би е в лошо здравословно състояние и който отсега иска милосърдие, макар вината му да не е окончателно доказана.

Убийствата не губят давност

Без съмнение това ще бъде тежък и дълъг процес, чийто изход е неизвестен. Ще бъде трудно да бъде доказана конкретна вина. Дали пък делото не е излишно? В никакъв случай! Дори и само поради факта, че едно извършено убийство никога не губи давност. Шест десетилетия след края на нацисткия терор германското правосъдие дава да се разбере, че никой, който е служил на режима, няма просто така да се измъкне.

Възрастта не предпазва от повдигане на обвинение. Делото в Мюнхен е знак на протест срещу нечовешките постъпки и варварството. Още по-важен е сигналът, който достига до оцелелите и до роднините на жертвите: че делото е дълг за откриване на истината, на справедливост и човешка чест, независимо дали в крайна сметка ще бъде наложена присъда. Мъчение, отчаяние и травма съпътстват жертвите на нацисткия режим до края на живота им. А отговорността за причиненото страдание не спира с достигането на пенсионна възраст.