Краят на Втората световна война е знаменателен преди всичко с илюзията, която през всичките 60 години оттогава успокоява по-наивната част от човечеството: тази илюзия се съдържа в две често повтаряни думи: НИКОГА ПОВЕЧЕ…

Никога повече фашизъм….

Никога повече Хирошима и Нагасаки…

Никога повече невинни жертви…

Никога повече лагери на смъртта…

60 години по-късно този апел звучи като плакатно плоска и пропагандно употребена дума… Прашен атрибут на оцелелите от войната…

Може би точно затова наред с нерадостната статистика, която опровергава илюзиите за «никога повече злодеяния», си струва да се запитаме: поколенчески въпрос ли е съхранението на паметта за миналото? Интересуват ли се днешните 25-годишни момчета и момичета от онова, което са преживели техните баби и дядовци?

Не, не се интересуват. Смени се не само социалния модел на микрообществата, към които принадлежим, смени се балансът на силите в света, който населяваме, смени се и геополитическата карта от която зависим. В известен смисъл е стъписващ факта, че няма почти никакъв интерес към съдбата на последните живи концлагеристи. Светът на ХХI век се интересува от друго. Пепелта на Аушвиц-Биркенау – независимо от хилядите аналитични страници и документи, посветени на лагерите на смъртта, е със сигурност част от миналото.

Затова говори липсата на чувствителност към прояви на крайната десница, липсата на анализ (извън Германия) в новоприетите държави-членки на Евросъюза на много тревожни процеси, които се наблюдават в Саксония или в Северен Рейн-Вестфалия, където неофашистките партии Националната партия на Германия и Германския народен съюз например печелят все повече поддръжници.

В своята единствена книга, която се занимава с епизод от българската история Крехкостта на доброто, една от встъпителните коментарни глави на Цветан Тодоров е посветена на конкуренцията на спомените. В нея авторът пише: «Спомените се състезават помежду си, защото славната роля в миналото, тази на героя, или при други обстоятелства, тази на жертвата, представлява ценен символен капитал в настоящето : той осигурява на онези, които го спечелват престиж, легитимност и в крайна сметка допълнителна власт.»

За тази допълнителна власт си струва да се замислим в дните, когато светът отбелязва 60 годишнината от края на Втората световна война.

Кои са героическите добродетели и всекидневните добродетели на хората от двете страни на Балкана? Как разполагаме себе си между понятията Добро и Зло?

Асиметричният диалог на Човека с Историята лъкатуши между тези две понятия. Ако приемем идеята за линейния принцип на съществуването, т.е. за постъпателното движение на прогреса, то ХХ век много справедливо е поставен в скоба: защото случилото се в него може да се разглежда като отрицание на идеята за човешката еволюция. В този смисъл той стърчи като удивителен знак в наратива на времето, като отклонение, предупреждение и поука.

Има обаче достатъчно основания да мислим, че тази поука е останала неразбрана …