В България може и да има големи писатели, но това е крайно недостатъчно, за да получат Нобелова награда за литература. Този извод е напомнян ежегодно през октомври, когато Нобеловият комитет посочва своя фаворит и българските медии се впускат в съжаления за това, че този фаворит отново не е българин.

Сред българските писатели наистина няма носител на високото отличие, но ако питаме местните медии, този факт си има обяснения. Някои от тях гласят: българите нямат нито пиар, нито лоби; Нобеловият комитет не избира победителя по ясен критерий; българите са незаслужено подминавани, понеже всяка година наградата трябва да угоди на някоя нация, от която нещо зависи; българите си завиждат помежду си и затова не се номинират един друг...

Не стига, че въпросът възниква всяка година с цялата си провинциална натрапливост, а и хипотезите са от един и същи характер. В нито една няма да чуете нещо за самите писатели. Причините за това, че в България няма нобелист, са хронично отчуждени от самите изисквания на наградите: човекът да пише интересно и да бъде интересна личност. И двете заедно, а не само едното.

За огромен късмет на читателите от всички страни Нобеловият комитет наистина няма и грам аксиома по въпроса за това кой пише хубаво. Трябва да си напълно лишен от отношение към литературата, за да очакваш там да спазват някакъв международен закон за нобелово писане. В годините тази награда е връчвана включително на политици като Уинстън Чърчил, историци като Теодор Момзен, философи като Бъртранд Ръсел. Общото между тях и тазгодишния лауреат Мо Ян от източнокитайското село Далан е само едно: писането и личната история на пишещия. Тази комбинация е истинският български дефицит. А фактът, че той не се и осъзнава като такъв, само утежнява воденичния камък.

Нобеловият комитет често пъти е обвиняван в това, че повече се интересува от обществената ангажираност на авторите, отколкото от приноса им към литературата. Това е вярно донякъде. Дотам например, че тази награда е връчена на Пастернак след „Доктор Живаго“, на Солженицин след „Архипелаг ГУЛАГ“ или на Бродски след присъдата му за тунеядство в СССР. Само че и тримата останаха в историята повече с книгите си и по-малко с гоненията срещу тях.

Нобеловата награда наистина отстоява идеята за свобода чрез авторите, които решава да отличи. Но това не значи, че наградата се връчва на професионални революционери, прочути с битките си срещу някой режим и с нуждата да бъдат международно закриляни. Ако разгледаме всичките 108 носители на титлата, ще видим, че единственият критерий, който системно се повтаря, е постоянството, с което лауреатите са отстоявали своята позиция и място в обществото. Сред повечето имена няма такива, които да са свързани с някаква спорадична обществена инициатива или с внезапен изблик да се включат в защитаването на някаква кауза.

В България има от всичко по малко, но не и всичко наведнъж. Писателите или пишат добре, или участват в обществения живот, или удържат личностното си присъствие. А медалът е само един и не се дели на части.

Автор: Т. Ваксберг/Редактор: Е. Лилов